Читать «Майсторите на желязото» онлайн - страница 10

Беше внушителна гледка. Доспехите му бяха от черни лакирани плочи, украсени по края със злато и завързани с върви от червена коприна; на главата си носеше също такъв шлем с широка блестяща периферия. Отпред на шлема, изрязана от кръгче полиран бронз, беше емблемата на сегашния шогун — разперени крила, гърди и качулата глава на дългошиеста блатна птица.

Сбруята на коня беше също толкова великолепна. Пъстрото му тяло беше облечено в черно и златно, гривата и опашката бяха сплетени с червени върви и пискюли. Бамбуковите пръти с личните флагове на Тоширо — дълги тесни копринени ленти — бяха закрепени към задните плочи на ризницата и се развяваха и плющяха на вятъра.

Тоширо насочи коня си към кея; посрещачите паднаха на колене и когато мина покрай тях, долепиха чела до земята. Това беше знак на почит към шогуна и подчинените му правителствени чиновници, които под негово ръководство направляваха нацията. Ако Тоширо не беше посрещнат както подобава, можеше да нареди незабавното екзекутиране на всеки намерен за виновен за дръзко държане и — както бе доказал отдавна — лично да изпълни присъдата.

Тоширо бавно подкара коня през селото, с темп, известен между самураите конници като „параден тръс“ — наперен ход с висока стъпка. Законите, които задължаваха по-ниските рангове да забиват носове в калта, задължаваха техните началници да се държат по подходящ начин. Когато отмина и последния легнал жител той пришпори коня по виещия се път, който водеше в Йедо.

Пътят криволичеше по тесния неравен полуостров — горната половина на раздвоената рибя опашка на острова. Отдясно на Тоширо в гладкия бряг тихо се разбиваха вълни от Източното море. Отляво земята беше изядена от лагуни и заливи, някои от които се съединяваха, за да образуват при отлив нишки от скала и пясък. Отпред се простираше четиридесет мили открит път. Конят препускаше бодро. Високите тънки пръти зад него се бяха извили грациозно, тесните флагове с извезаните по тях емблеми плющяха на вятъра.