Читать «Скрити тайни» онлайн - страница 41

— Да, да! — Алекс сви длани около гърлото си и задиша тежко.

Натаниъл приготви следващия пирон.

— В кухнята има лимонада. Ако някой донесе каната и чаши…

Четири чифта очи се извърнаха към нея и Меган веднага разбра какво трябва да направи. След като нямаше да работи като дърводелец, значи се налагаше да влезе в ролята на прислужница.

— Добре. — Остави куфарчето на земята и мина по вече готовата част от терасата към вратата.

Натаниъл не каза нищо, само чакаше.

Секунди по-късно остър вълчи вой прозвуча отвътре, последван от приглушен писък. Беше широко ухилен, когато Бърди направи поканата си.

— Ей, сладурче, ще пийнеш ли едно с мен. Обърни ми внимание, малката. — След това Бърди продължи с песен от „Няма нищо по-хубаво от една дама“, а децата се заляха от смях.

След няколко минути Меган изнесе подноса с напитките. След нея звучеше гласът на Бърди.

— Дай ми целувка и тя ще бъде за последно!

Меган изви едната си вежда и постави подноса на пода на терасата.

— Богарт, мюзикъли и поезия. Интересна птица.

— Пада си по красиви жени. — Натаниъл взе едната чаша и я изпи наведнъж. Огледа Меган, прибрания кок, колосаната блуза и панталона. — И никак не го виня.

— Леля Коко разправя, че на Нейт му трябвала жена. — Алекс мляскаше заради резливия вкус на лимонадата. — Само дето не разбирам защо.

— За да спи с него — отвърна Джени и при тези думи и Натаниъл, и Меган се опулиха. — Възрастните се чувстват самотни нощем и обичат да има някой, с когото да спят. Също като мама и татко. Аз пък си имам мече — нареждаше тя и показа плюшената играчка. — Затова не ми е самотно.

— Време за почивка. — Натаниъл едва потискаше смеха си. — Момчета, защо не заведете Доги на разходка, долу, при водата?

Идеята бе приета единодушно. С индиански викове и гръмовно топуркане те хукнаха.

— Детето има право. — Натаниъл допря студената чаша до потното си чело. — Нощем човек се чувства самотен.

— Сигурна съм, че Джени с удоволствие ще ти услужи с мечето си. — Меган отстъпи от него и се направи, че разглежда къщата. — Много приятен дом имаш, Натаниъл. — Докосна нежно цветчетата на маргаритите. — Уютен.

— А ти какво очакваше? Някой кокошарник ли?

Тя се усмихна.

— Нещо такова. Благодаря ти, че остави Кевин да прекара деня тук.

— Тези тримата работят като екип в последно време.

Усмивката й стана по-мека. Зад къщата се носеше смях.

— Да, прав си.

— Приятно ми е, когато са наоколо. Приятни са за компания. — Той се намести на пода на терасата и кръстоса крака като индианец. — Момчето има твоите очи.

Усмивката й веднага се стопи.

— Не, на Кевин са кафяви. Също като на баща му.

— Нямах предвид цвета. Говорех за изражението, за нещо много по-дълбоко от просто синьо или кафяво. Ти колко си му разказала?

— Аз… — В следващия момент се стегна в вирна брадичка. — Не съм дошла тук, за да обсъждам личния си живот с теб.

— А какво дойде да обсъдим?

— Дойдох да прибера децата и да прегледаме счетоводството.

Натаниъл кимна към куфарчето.

— Донесла ли си ги?

— Да. — Меган извади документите, защото друг избор нямаше, и седна на терасата срещу него. — Приключих с първото тримесечие — януари, февруари и март. Разходите надвишават приходите за този период, въпреки, че са ви превеждани суми от ремонта на лодки. Има и една висяща сметка още от февруари. — Тя извади папките и прелисти грижливо разпечатаните листа — Някой си господин Жак Ларю ви дължи хиляда двеста тридесет идва долара и тридесет и шест цента.