Читать «Джим Тайфуна» онлайн - страница 135

— Дамата е детективка, Питър — смирено обясни съпругата му.

— Детективка ли? Че кой я е повикал?

Госпожица Тримбъл реши да се заеме с обясненията:

— Г’син Пет, гос’жа Пет ме нат’вари да следя да не отвлекат сина й.

— Направих го заради Оги… Госпожицата охраняваше скъпия ми Оги!

— Защо?

— За да… за да не го похитят, Питър.

Господин Пет кръвнишки изгледа шишкавото момче, после погледът му попадна на Джери Мичъл, който беше олицетворение на покрусата. Обърна се към детективката и попита:

— Този ли човек се опитваше да отвлече момчето?

— Точно тоз! Хванах го на местопррестъплението. Чакаше отвън с кола. Взех ги н’мушка заедно с’другия и ги накараха да върнат малкия.

— Джери — заговори господин Пет, — не си виновен, задето мероприятието се провали, затова щедро ще те възнаградя. Щеше да се справиш, ако разни нахални детективки не ти бяха попречили. Ще си получиш парите, за да осъществиш начинанието, за което все говориш. А сега бягай да си легнеш. Нямаш повече работа тук.

— Да му се н’види! — гневно изкрещя госпожица Тримбъл. — Ама няма’л да му предявите обвинение? Опита се да отвлече момчето!

— Аз му наредих! — озъби й се господин Пет.

— Питър!

Той се нахвърли върху съпругата си като малък, но разярен лъв. Решителността му се подсилваше от спомена за всичко, което беше изтърпял от Огдън.

— От две години напразно те убеждавам да го изпратиш в добро училище с пансион. Повече не издържах да го гледам как се излежава по канапетата, затова помолих Джери да го отведе при свой приятел, който има болница за кучета на Лонг Айлънд, и да помоли приятеля си да задържи Огдън, докато не му уври главата. С твоите детективи ти осуети плана ми, но няма да се откажа толкова лесно. Избирай: още следващата седмица ще изпратиш малкия в училище с пансион, или на бърза ръка ще го експедирам при приятеля на Джери Мичъл. Повече няма да търпя да седи на моето кресло и да пуши моите цигари. Кой от вариантите предпочиташ?

— Ама, Питър…

— Казвай!

— Ако го изпратя в някое училище, има опасност отново да го похитят.

— Мисля, че няма да му навреди, тъкмо обратното. Дори да го отвлекат, с най-голямо удоволствие ще платя откупа. А сега го махни от очите ми, заведи го да си легне. Още утре започни да търсиш подходящо училище… Божичко! — Той заподскача на куц крак към бюрото и с отвращение го огледа. — Кой е направил тази поразия? Не издържам вече! Купил съм къща като замък и единствената ми молба е да си имам някакво помещение, където да се усамотявам на спокойствие. А вие го превръщате в зоологическа градина и на всичко отгоре посипвате бюрото ми с кафе или с някаква друга гадост!

— Не е кафе, Питър — кротко промълви госпожа Пет. Духът й беше сломен от откритието, че съпругът, когото беше смятала за нещо като безобиден домашен любимец внезапно се е превърнал в първобитен човек. — Това е експлозивът на Уили.

— Какво търси експлозивът върху бюрото ми?

— Лорд Уизбийч… тоест онзи, който се представяше за лорд Уизбийч, го изпусна там.