Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 49

Само с общите им усилия и с помощта на едно повалено дърво Казарил успя да се качи отново на гърба на уловеното животно. Обратният път нагоре към замъка беше толкова по дамски бавен и спокоен, да не споменаваме виноват, колкото не би могла да си пожелае и измъчената им гувернантка. Докато стигнат до двореца, светът беше престанал да се върти и да подскача лудешки пред погледа му, но разкъсаното срастване гореше болезнено, а мястото се беше подуло колкото яйце под туниката му. Най-вероятно щеше да посинее до черно и да минат няколко седмици, преди отокът да спадне. Когато най-после се прибраха по живо по здраво в двора, Казарил не беше в състояние да мисли за нищо друго, освен за блокчето за качване, за конярчето и за това да се смъкне жив от гърба на проклетото животно. Стъпил най-сетне на земята, той застина за миг, опрял глава о лъка на седлото и изкривил лице от болка.

— Каз!

Познатият глас връхлетя ушите му сякаш от нищото. Той вдигна глава и примигна. С широко разперени ръце, към него крачеше висок, добре сложен тъмнокос мъж, облечен с елегантна туника от червен брокат и с високи ботуши за езда.

— Богове пет! — прошепна Казарил, а миг по-късно: — Пали?

— Каз, Каз! Дай да ти разцелувам ръцете! И краката ти ще разцелувам! — Високият мъж го награби, като едва не го събори на земята, приведе в действие първата част от заканата си, а втората замени с прегръдка. — Каз, човече! Мислех те за умрял!

— Не, не… Пали… — Наполовина забравил за болката в гърба, той сграбчи на свой ред ръцете на мъжа и се обърна към Изел и Бетриз, които бяха оставили конете си на конярчетата и ги наблюдаваха с нескрито любопитство. — Царевна Изел, лейди Бетриз, позволете ми да ви представя сер ди Палиар — той ми беше дясната ръка при Готоргет. Богове пет, Пали, какво правиш тук?

— Бих могъл да те попитам същото, и то с по-голямо основание! — отвърна Пали и се поклони на дамите, които го оглеждаха с нарастващо одобрение. Годините след Готоргет се бяха постарали да подобрят и без това привлекателната му външност, не че всички те не бяха заприличали на нещастни плашила в края на обсадата. — Царевна, милейди, за мен е чест… само че сега съм марш ди Палиар, Каз.

— Ооо — проточи Казирал. — Моите съболезнования. Скорошна ли е загубата ти?

Пали прие извинението с разбиращо кимване.

— Вече минаха почти две години. Баща ми получил апоплектичен удар още докато бяхме затворени в Готоргет, но издържа да ме види как се прибирам у дома, слава на Бащата на зимата, и малко след това почина. Позна ме, а аз можах да го видя за последно, да му разкажа за кампанията — той се моли за теб, да знаеш, през последния си ден, макар тогава и двамата да мислехме, че се молим за падналите в боя. Каз, човече, къде изчезна тогава?