Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 47

Казарил изостави опитите да яхне коня си, без да разтегли някое вдървено сухожилие, приседна на пънчето за качване с юздата на кафявия скопец в ръка и с наслаждение проследи сцената — как четирима големи мъже гълчат момчето и го разпитват за очевидното.

„Къде бяхте?“ едва ли си струваше да се пита. „Защо го направихте?“ — също. „Защо не казахте на никого?“ — отговорът на този въпрос ставаше все по-очевиден с всяка минута. Теидез изтърпя конското със стиснати зъби, поне в по-голямата му част.

Когато ди Санда млъкна, за да си поеме дъх, Теидез бутна безжизнената си червеникава плячка в ръцете на Беетим, ловеца.

— Дръж. Одери ми я. Искам кожата.

— Кожите не струват през този сезон, млади господарю — ядосано рече Беетим. — Козината е рядка и се скубе много. — После размаха пръст към тъмните цицки на лисицата, натежали от мляко. — Освен това носи лош късмет да убиеш животно, което има малки, през сезона на Дъщерята. Ще трябва да й изгоря мустаците, или духът й ще се връща и ще ми разлайва кучетата по цяла нощ. А лисичетата къде са, а? Трябвало е да ги убиете и тях, като сте почнали, направо е жестоко да ги оставите да умрат от глад. Или пък двамцата сте ги скрили някъде по пътя, а? — Ядният му поглед се впи в уплашеното конярче.

Теидез хвърли лъка си на земята и изръмжа ядосано:

— Търсихме бърлогата. Не можахме да я намерим.

— Да, а колкото до теб… — обърна се ди Санда към нещастното конярче. — Знаеш, че трябваше да дойдеш първо при мен, ти… — И занарежда обиди, които бяха много по-директни от онези, с които се бе осмелил да засипе царевича, като завърши с нареждането: — Беетим, върви да напердашиш това момче за глупостта и нахалството му!

— Ще го направя, и още как, милорд — мрачно кимна Беетим и се отправи към конюшните с мъртвата лисица в едната ръка и яката на присвилото се конярче в другата.

Двамата главни коняри прибраха конете. Казарил им връчи с охота юздите на своя скопец и се замисли за закуската си — сега вече едва ли я грозеше неопределено забавяне. Ди Санда, у когото гневът беше взел връх над уплахата, конфискува лъка и подкара Теидез през двора. Гласът на младежа долетя, извисен в един последен контрааргумент, преди вратата да се захлопне след двамата: „Какво да правя, като ми е толкова скучно!…“

Казарил сподави смеха си. Богове пет, каква ужасна възраст за едно момче. Пълно до пръсване с енергия и тормозено от изнервени, неразбираеми възрастни с глупави представи за това как трябва да си прекарва времето, сред които не присъстваха пропускането на утринните молитви, за да идеш на лов за лисици в прекрасна пролетна заран като тази — Казарил вдигна поглед към небето, изсветляващо до нежно синьо с разпръсването на утринната мъгла. Спокойствието в двора на провинкарата, истински балсам за душата на Казарил, несъмнено горчеше с ограниченията си на бедния Теидез.