Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 50
Лоис Макмастър Бюджолд
— Аз… не бях откупен.
— Не си бил откупен? Как така не си бил откупен? Как може
— Станала беше някаква грешка. Името ми не е било включено в списъка.
— Ди Жиронал каза, че според доклада на рокнарийците си бил умрял от внезапна треска.
Усмивката на Казарил стана напрегната.
— Не. Продадоха ме в робство на галерите.
Главата на Пали отскочи назад.
— Ега ти и грешката! Не, чакай, нещо не се връзва…
Гримасата на Казарил и жестът му с ръка пред гърдите възпряха възмутения протест на Пали, макар да не угасиха наежения поглед в очите му. Пали винаги бе разбирал от намеци, стига да са достатъчно ясни. Извивката на устата му казваше: „Добре де, но по-късно ще измъкна от теб цялата история!“ Когато се обърна към ди Ферей, който се приближаваше, наблюдавайки с интерес тази неочаквана среща, жизнерадостната му усмивка вече се беше върнала.
— Милорд ди Палиар ще пие вино с провинкарата в градината — обясни кастеланът. — Елате и вие, Казарил.
— Благодаря.
Пали го хвана под ръка и двамата последваха ди Ферей извън двора и покрай кулата към малкото парче земя, което градинарят на провинкарата засаждаше с цветя. При хубаво време това беше любимото й място навън. Три стъпки и Казарил изостана. Пали забави крачка и го изгледа изпод вежди. Провинкарата ги чакаше с търпелива усмивка, разположила се като на трон под извитата решетка, по която се катереха все още неразцъфнали рози. Махна им към столовете, които слугите бяха изнесли навън. Казарил се сгъна внимателно на една възглавничка, като примижа и изохка, въпреки старанието си да не го прави.
— Демони на Копелето — изсъска Пали през зъби, — рокнарийците ли те осакатиха така?
— Само наполовина. Лейди Изел… оох!… изглежда, е решила да довърши започнатото от тях. — И бавно се облегна назад. — Както и онзи глупав кон.
Провинкарата изгледа смръщено двете млади дами, които ги бяха последвали неканени.
— Изел, пак ли галопирахте? — строго попита тя.
Казарил размаха ръка.
— Вината беше изцяло на моя храбър кон, милейди, който реши, че е атакуван от ядяща коне сърна. Подскочи встрани, а аз не. Благодаря. — Прие с неприкрита признателност една чаша вино от прислужника и побърза да отпие, като се опитваше да не я разплиска с треперещата си ръка. Неприятното, треперливо усещане в стомаха му вече преминаваше.
Изел му хвърли благодарен поглед, който не остана незабелязан от баба й. Провинкарата изсумтя подозрително. И рече като един вид наказание:
— Изел, Бетриз, вървете да смените тези дрехи за езда и облечете нещо подходящо за вечеря. Може да сме от провинцията, но не сме диваци. — Двечките повлякоха крака покрай кулата, като току поглеждаха назад към очарователния гост.
— А ти как се озова тук, Пали? — попита Казарил, когато момичетата се скриха зад ъгъла и вече не отвличаха вниманието му. Пали също се беше загледал подире им и му бе необходима секунда да се отърси и да дойде на себе си. „Ченето ти е увиснало, човече, затвори го — помисли си развеселен Казарил. — На мен ми се случва непрекъснато“.
