Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 4

На пътя долу някакъв мъж пришпорваше кафяв кон откъм посоката, където се бяха скрили войниците. Но не беше войник, а един от слугите, стиснал юздите в едната си ръка и дебела сопа в другата. Пратен от господаря си да изтръска тайничко от кожата на бедния странник случайно дадената монета? Слугата сви зад завоя, после, след няколко минути, се върна назад. Поспря при разкаляното поточе, заобръща се напред-назад, както си седеше на седлото, огледа пустите възвишения, после поклати отвратено глава и пришпори коня да настигне другарите си.

Казарил усети, че се смее. Усещането беше странно и непознато, тръпка по раменете му, която не беше причинена от студ, болка или страх, от който ти се преплитат червата. А и странната, куха липса на… на какво? Прояждаща завист? Пламенна страст? Не му се искаше да последва войничетата, дори не му се искаше да ги поведе. Не му се искаше да е на тяхно място. Наблюдавал беше парада им така безстрастно, както се наблюдава някое глупаво представление на пазарния площад. „Богове. Наистина съм много уморен“. И гладен. Оставаше му още четвърт ден път до Валенда, където да намери сараф, който да смени рояла му за по-полезни медни вайди. Тази нощ, ако е рекла Дамата, току-виж легнал да спи в хан, вместо в някой краварник. Току-виж си купил топла храна. Можеше дори да плати на бръснар, че и за баня да му остане…

Обърна се. Очите му се бяха нагодили вече към полусенките в мелницата. И тогава видя тялото, проснато на осеяния с боклуци под.

Смрази се в пристъп на паника, но после задиша отново, като видя, че тялото, за разлика от него, не диша. Жив човек не би могъл да лежи неподвижно в такава странна поза с превит назад гръб. Казарил не се страхуваше от мъртъвци. Виж, от онова, дето ги беше привело в това състояние…

Въпреки неподвижността на трупа Казарил взе един камък от пода, преди да се приближи. Мъж, пълен, на средна възраст, ако се съдеше по сивото в грижливо подрязаната му брада. Лицето под брадата беше подуто и мораво. Удушен? По гърлото му нямаше следи от душене. Дрехите му бяха прости, но с много добро качество, обаче в същото време не му бяха по мярка, някак прекалено впити и овъртяни. Кафявата вълнена туника и черната мантия, поръбена със сребриста корда, подхождаха на богат търговец или на дребен благородник с аскетични вкусове, или пък на амбициозен учен. Не на фермер или занаятчия, във всеки случай. Нито на войник. Ръцете, покрити с лилави и жълти петна и подути също като лицето, нямаха мазоли, нямаха и — Казарил погледна към собствената си лява ръка, където двете липсващи крайни фаланги бяха живо доказателство за безсмислието да влизаш в спор със здраво затегнато въже — нямаха и осакатявания. Мъжът не носеше никакви украшения, никакви медальони, пръстени или печати, които да подхождат на богатското му облекло. Дали някой грабител не бе минал оттук преди Казарил?