Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 6

— Ъхъ — потвърди мъжът. Беше на средна възраст, як и набит, а качулатото му палто, също като много по-парцаливото на Казарил, беше простовато, но топло и удобно. Ходеше като човек, който притежава земята под краката си, но не много повече, във всеки случай.

— Аз, хм… — Казарил посочи назад по пътеката, натам, откъдето идваше. — Свърнах за малко от пътя да се подслоня в мелницата горе — нямаше нужда да навлиза в подробности от какво беше потърсил подслон — и намерих там един мъртвец.

— Ъхъ — рече мъжът.

Казарил се поколеба и му се прииска да не беше хвърлял камъка си.

— Знаете ли за него?

— Видях коня му вързан отвън, таз сутрин.

— О. — Значи спокойно бе можел да си продължи по пътя. — Имате ли представа кой може да е бил бедният човечец?

Фермерът сви рамене и се изплю.

— Не е тукашен, само това мога да кажа. Казах на нашта свещена в храма веднага щом разбрах що за нечестиви неща са ставали в мелницата нощес. Тя прибра всичките му вещи, докато някой не ги потърси. Конят му е в моя обор. Честна сделка, туй, за дървата и маслото, дето отиват за изпращането му. Свещената рече, че трябвало да се изгори преди падането на нощта. — Той махна към вършините на гърба на магарето, подръпна повода и продължи нагоре по пътеката. Казарил тръгна в крак с него и попита:

— Имате ли представа какво е правел там?

— То си е повече от ясно какво е правел — изсумтя фермерът. — И си е получил заслуженото.

— Ъъъ… или на кого го е правел?

— Де да знам. Храмът да се разправя. Само да не го беше правил на моя земя. Оставил си е лошия късмет… а като нищо ще вземе и да ми витае наоколо, докато свят светува. Ще го очистя с огън, а заедно с него ще изгоря и каквото е останало от проклетата мелница, тъй де. Няма смисъл да я оставям така, много е близо до пътя. Само привлича… — той огледа за пореден път Казарил — неприятности.

Казарил помълча малко, после пак попита:

— Смятате да го изгорите както е облечен?

Фермерът плъзна кос поглед по парцаливите му дрехи.

— Аз няма и да се докосна до някоя от дрехите му. И коня нямаше да взема, само че каква полза да пусна добичето да обикаля сиротно, та да си умре от глад.

Казарил рече малко колебливо:

— Значи няма да имате нищо против, ако взема дрехите му?

— Не мене трябва да питаш. Оправяй се с него. Ако ти стиска. Няма да те спирам.

— Аз… ще ви помогна да го приготвите.

Фермерът примигна.

— Виж, това ще е добре.

Казарил прецени, че тайничко фермерът е повече от доволен дето някой друг ще се оправя с трупа. По необходимост остави фермера да натрупа по-тежките дърва за кладата, но направи няколко учтиви предложения как да се подредят така, че да се получи най-силна тяга, за да са сигурни, че и мелницата ще изгори заедно с трупа. После му помогна с по-леките вършини.

Фермерът го наблюдаваше от безопасно разстояние как разсъблича трупа и сваля с мъка дрехите от вкочанените крайници. Тялото се беше подуло още повече и коремът изхвъркна неприлично, когато Казарил най-накрая издърпа долната риза от фин бродиран памук. Беше си направо страшничко. Но пък не можеше да е нещо заразно, при тази пълна липса на миризма. Казарил се зачуди какво ли ще стане, ако тялото не бъде изгорено преди падането на нощта — дали щеше да се пукне и ако се пукнеше, какво ли щеше да излезе от него… или да влезе. Смота дрехите, които почти не бяха изцапани, на вързоп, като гледаше да не се бави и миг повече от необходимото. Обувките бяха твърде малки, затова ги остави. После двамата с фермера вдигнаха трупа върху кладата.