Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 3

Вместо това Казарил се поклони и изрече напевно:

— Нека благодатта на Пролетната дама се изсипе връз главата ви, млади господарю, така, както вашата щедрост се посипа върху бедния странник, и също толкоз да не й се досвиди.

Ако младото войниче имаше повече ум в главата, можеше като нищо да усети насмешката в думите му, а лъжеселякът Казарил да си изпроси заслужен камшик през лицето. Но това едва ли беше твърде вероятно, ако се съдеше по глуповатия му поглед, макар устните на капитана да потрепнаха с раздразнение. Той обаче само поклати глава и даде знак колоната да продължи.

Ако прекомерната горделивост беше попречила на знаменосеца да се зарови в калта, на Казарил му попречи прекомерната умора. Изчака да мине обозът — шумна група от слуги и мулета в края на колоната — и чак тогава приклекна, надвивайки болката, и измъкна лъскавата монета от студената локвичка, събираща се в дълбокия отпечатък от конско копито. Срастванията по гърба му се изопнаха болезнено. „Богове. Наистина се движа като старец“. Задържа дъх и се изправи с мъка, чувстваше се на сто години, чувстваше се като пътно лайно, полепнало по ботуша на Бащата на зимата, извървяло полагащия му се път на този свят.

Изтри калта от монетата — доста малка, нищо че беше от злато — и извади кесията си. Съвсем празна. Пусна тънкия метален диск през коженото гърло и впери поглед в самотния му блясък. Въздъхна и прибра кесията. Ето че отново имаше надежда, която разбойниците да му откраднат. Ето че отново имаше причина да се страхува. Докато крачеше напред, по следите на войничетата, се замисли за новата си тегоба. Почти не си струваше. Почти. Злато. Изкушение за слабите, умора за мъдрите… какво ли беше за едно войниче с глуповат поглед, смутено от неочакваната си щедрост?

Огледа пустия пейзаж. Почти нямаше дървета и гъсталаци, само речното корито в далечината беше обрамчено от въглищносивото на голите клони и сухите драки под здрачната светлина. Единственото убежище наоколо беше една изоставена вятърна мелница на възвишението вляво от него, с пропаднал покрив и пречупени, гниещи крила. И все пак… просто за всеки случай…

Казарил свърна от пътя и тръгна към възвишението. Нищо и никакво хълмче в сравнение с планинските проходи, които беше прекосил преди няма и седмица. Въпреки това наклонът го остави без дъх и той за малко да се откаже. Тук поривите на вятъра бяха по-силни, бръснеха земята и рошеха сребристозлатните туфи суха зимна трева. Казарил се скри от суровия въздух в здрачния мрак на мелницата и се качи по едно съмнително разклатено стълбище, виещо се по вътрешната стена. Надникна през останалия без капак прозорец.