Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 313

— Утре — заяви Изел — двамата с Бергон ще поведем благодарствена процесия до храма, като ще вървим с боси крака в знак на признателността си към боговете.

Казарил рече загрижено и глуповато, сякаш беше подпийнал:

— О, отваряйте си очите тогава. Да не стъпите на някое счупено стъкло или ръждясал гвоздей.

— Ще си гледаме в краката по целия път — обеща Бергон.

Казарил добави настрани към Бетриз, като ръката му пролази по завивките да докосне нейната:

— Вече не съм обладан от духове, между другото. Голям товар се смъкна от плещите ми, и буквално, и преносно. Голямо облекчение е това за един мъж, да знаеш… — Гласът му губеше силата си, предрезгавял от умора. Ръката й се обърна под неговата и я стисна тайничко.

— Време е да те оставим да си починеш — каза Изел, смръщила вежди в подновена тревога. — Има ли нещо, което можем да направим за теб, Казарил? Каквото и да е?

Канеше се да каже: „Не, нищо“, когато му хрумна друго:

— О, да. Искам музика.

— Музика?

— Може би някаква много тиха музика — предложи Бетриз. — Да го приспи.

Бергон се усмихна.

— Бихте ли се погрижили за това, лейди Бетриз?

Посетителите се оттеглиха шумно на пръсти. Лечителят се върна. Позволи на Казарил да пийне малко чай, в замяна на което той се съгласи да му достави нова порция оцветена с кръв урина, която лечителят разгледа подозрително на светлината на свещите и изсумтя по начин, който никак не успокои пациента му.

По някое време Бетриз се върна с един притеснен млад музикант, стиснал нервно лютнята си — явно го бяха вдигнали от леглото. Въпреки това той настрои инструмента и изсвири седем къси мелодии. Нито една не беше търсената — нито една не събуди у слушателя му трепета на Дамата и нейните душецветя, докато не изсвири осмата, сложна, изпълнена с контрасти мелодия, лееща се с удивителна нежност. В тази се усещаше бледо ехо от рая. Казарил го накара да я изсвири още два пъти и си поплака, при което Бетриз настоя, че е прекалено уморен и трябва да поспи, и подбра музиканта навън.

А Казарил още не беше успял да й обясни за носа й. Когато се опита да разкаже за това чудо на лечителя, човекът му даде голяма лъжица сироп от мак, след което и двамата престанаха да се стряскат един друг през остатъка от нощта.

След три дни от раните му спря да изтича уханна течност и те се затвориха чисто, след което лечителят позволи на Казарил рядка овесена каша за закуска. Това го съживи достатъчно и той настоя да поседи малко на слънце в двора. Експедицията, изглежда, изискваше прекомерен брой слуги и помощници, но най-накрая го изведоха внимателно по стълбите от галерията и го настаниха на стол, отрупан с пухени възглавнички, а краката му повдигнаха на тапицирана табуретка. Той разгони помощниците си и се отдаде на прекрасна леност. Фонтанът бълбукаше успокоително. Дръвчетата в саксиите бяха разпукали нови уханни цветове. Двойка птички с оранжево-черна окраска се стрелкаха из въздуха — носеха суха трева и вейки за гнездото, което строяха в извивките на една от колоните, поддържащи галерията. На малка масичка до лакътя на Казарил имаше купчина листа и пера, които в пристъп на амбициозност беше помолил да му донесат и които сега лежаха забравени, докато той наблюдаваше енергичната дейност на двете птички.