Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 312

Казарил плъзна поглед по публиката си, която се беше наредила около леглото му и го гледаше със затаен дъх. Нито Пажинин, нито архисвещеният, нито Пали знаеха първата част на тази история — за Дондо и демона на смъртта, осъзна Казарил, така че се наложи да започне разказа си от самото начало, макар да го съкрати, доколкото беше възможно. Надяваше се тази съкратена версия да звучи свързано, а не като бръщолевенето на луд.

— Архисвещен Менденал от Кардегос знае всичко това — увери той двамата сащисани тарионци. Устата на Пали се беше разкривила в нещо средно между удивление и възмущение и Казарил избегна погледа му с известно чувство на вина. — Но когато ди Жиронал накара хората си да ме държат, невъоръжен, и ме прониза — когато ме уби, демонът на смъртта отнесе всички ни в лишена от равновесие смесица от убийци и жертви. С други думи, демонът отнесе тях двамата, но и моята душа е била прикрепена някак към тях и ги последва… онова, което видях после… богинята… — Гласът му притихна. — Не знам как да отворя уста и да изразя с думи вселената. Няма да е редно. Ако знаех всички думи на всички езици, които са се говорели, говорят се и ще се говорят по света, и говорех от тук до края на самото време, пак не бих могъл да… — Усети, че се е разтреперил, а очите му се премрежват от сълзи.

— Но не си бил наистина мъртъв, нали? — смутено попита Пали.

— О, бях. Само за малко… за някакъв странен ъгъл на малкото, което се оказа, хм, много голямо. Ако не бях умрял наистина, нямаше да мога да разкъсам стената между световете и богинята нямаше да може да се протегне през цепнатината и да изтегли проклятието. Което е било капка от кръвта на Бащата, поне аз стигнах до този извод, макар че как Златният генерал се е сдобил с такъв подарък, не знам. Това е метафора, между другото. Съжалявам. Аз не знам… нямам думите, с които да опиша какво видях. Да говориш за това е като да се опитваш да изплетеш кутия от сенки, в която да носиш вода. — „А нашите души са изгорели от жажда“. — Пролетната дама ми позволи да погледна през очите й и макар второто ми зрение да е отнето — струва ми се, — очите ми сякаш не работят съвсем по същия начин като преди…

Архисвещеният плъзна бързо ръка по свещените точки. Пажинин се изкашля и каза плахо:

— Наистина, милорд, вече не хвърляте онова ослепително, бурно сияние като преди.

— Така ли? О, добре. — Казарил добави настойчиво: — А черният плащ около Изел и Бергон, него също го няма, нали?

— Да, милорд. Царина, царин, с ваше позволение. Сянката, изглежда, е вдигната изцяло.

— Значи всичко е наред. Богове, демони, призраци, цялата им компания си е отишла. Вече няма нищо неестествено около мен — щастливо заключи Казарил.

Пажинин изкриви лице в изражение, което не беше нито съвсем уплашено, нито усмивката му беше съвсем усмивка, и промърмори:

— Не бих отишъл толкова далеч, милорд.

Архисвещеният го смушка и прошепна:

— Но той казва истината, нали? Колкото и невероятна да изглежда…

— О, да, ваше преосвещенство. В това не се съмнявам. — Невъзмутимият поглед, който отправи към Казарил, беше изпълнен с много повече разбиране от този на архисвещения, който изглеждаше изумен и изпълнен със страхопочитание.