Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 309

— Ето те — щастливо каза той. Гласът му беше като замазано грачене. — Целуни ме.

Тя преглътна шумно, коленичи, приближи се до него на колене и протегна врат. Устните й бяха топли. Уханието на устата й никак не приличаше на парфюма на богинята, беше си като дъха на обикновена жена и беше прекрасно. Неговите устни бяха студени и той ги притисна към нейните, за да заеме от топлината и младостта й, покрай другите неща. Ето. Беше се къпал в чудеса през всеки ден от живота си, а дори не го беше подозирал.

Дръпна глава назад.

— Добре. — Не добави: „Това ми стига“, защото не му стигаше. — Сега вече можете да извадите меча.

Някакви мъже се раздвижиха около него, повечето бяха разтревожени на вид непознати. Бетриз разтърка лицето си, развърза връзките на туниката му, после стана и отстъпи встрани. Някой го хвана здраво за раменете. Един паж държеше нагъната кърпа, която да притисне към раната, друг се беше въоръжил с бинтове.

Казарил примижа неуверено. Бетриз беше тук, следователно Изел трябваше да е, трябваше да е…

— Изел? Бергон?

— Тук съм, лорд Каз. — Гласът на Изел се чу някъде иззад рамото му.

Тя го обиколи да застане пред него и го погледна с неизразима мъка в очите. Беше захвърлила тежките си бродирани роби и още изглеждаше леко задъхана. Беше захвърлила също и черния плащ на проклятието… нали? Да, реши той. Вътрешното му зрение помътняваше, но това не можеше да сбърка.

— Бергон е с вуйчо ми — продължи тя, — помага да разчистят града от останалите хора на ди Жиронал. — Гласът й решително отказваше да забележи сълзите, които се стичаха по лицето й.

— Черната сянка я няма — казай той. — Свалена е и от теб, и от Бергон. От всички.

— Как?

— Ще ти разкажа всичко, ако оцелея.

— Казарил!

Той се ухили за миг на познатия начин, по който царевната натъртваше на името му, когато му беше ядосана.

— Живей тогава! — Гласът й потрепна. — Аз… заповядвам ти!

Ди Тажил приклекна пред Казарил.

Казарил му кимна кратко.

— Тегли.

— Много внимателно и гледайте ръцете ви да не трепнат, лорд ди Тажил — напрегнато го инструктира Изел, — така че да не го нараните допълнително.

— Слушам, милейди. — Ди Тажил облиза притеснено устни и хвана дръжката на меча.

— Внимателно — промълви Казарил, — но не чак толкова бавно, моля те…

Острието излезе от тялото му и топла течност избликна със сила от отворената рана, която остана след него. Казарил се беше надявал да припадне, но само се олюля, когато притиснаха кърпите към входното и изходното отвърстие на раната. Погледна надолу, очаквайки да види скута си подгизнал от кръв, но изтеклата течност не беше червена, а бистра, с лек розов оттенък. „Мечът сигурно е пронизал тумора ми“. Който очевидно не беше, Копелето да опържи Рожерас, задето му беше втълпил този кошмар в главата, натъпкан с някакъв ужасен демонски ембрион. „Поне вече не“. Шепот на удивление премина през кръга наблюдаващи, когато уханието на небесни цветя изпълни въздуха.

Той се остави да падне, без съпротива и с омекнали кости, в ръцете на помощниците си, които горяха от желание да го подкрепят. Успя все пак да вземе скришом камъчето си, преди приятелските ръце да го понесат по стълбите към спалнята му. Хората около него бяха развълнувани и уплашени, но самият той се отпускаше в обятията на приятна отмора. Изглежда, се канеха да му угаждат, чудесно. Когато Бетриз хвана ръката му, след като го положиха в леглото, той стисна силно нейните ръце и не ги пусна.