Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 267

— Какво ще правим сега, Каз?

Призракът на жената, като че ли малко поуспокоен, му махаше да се приближи към портите. Един от мъжките призраци го призоваваше също толкова настоятелно към вратите на сградата.

— Аз… идвам, ей сега.

— Какво? — попита Бергон.

Казарил откъсна поглед от онова, което беше видимо единствено за вътрешното му зрение.

— Заключете ги в обора — кимна той към капитулиралите противници — и оставете някой да ги пази. И здравите, и ранените заедно, засега. Ще се погрижим за пострадалите, след като се погрижим за нашите хора. После пратете хора да огледат крепостта, в случай че още някой се е скрил и дебне в засада. Или… или някой друг. Да се крие. Или… каквото и да е. — Погледът му се върна към портата, откъдето мержелеещият се силует на жената му махна отново. — Фойкс, вземи си лъка и меча и ела с мен.

— На трябва ли да вземем повече хора, милорд?

— Не, не мисля…

Като остави Бергон и Ферда да ръководят разчистването, Казарил най-накрая тръгна към портата. Фойкс го последва и зяпна объркано, когато Казарил, без да се поколебае и за миг, свърна по една пътечка през боровете. Скоро крясъците на гарваните започнаха да се чуват по-отчетливо. Казарил призова куража си. Пътеката ги изведе на ръба на стръмна клисура.

— Копелето да ми е на помощ! — прошепна Фойкс, свали лъка си и плъзна уплашено ръка по петте религиозни точки — чело, устни, пъп, слабини, сърце.

Бяха намерили телата.

Бяха захвърлени на бунището, претърколени през ръба на дълбоката пукнатина върху трупалата се с години купчина боклук от кухнята и обора. Един по-млад мъж и двама по-стари. В този селски район беше трудно да различиш господаря от слугата по облеклото, защото всички носеха практични работни дрехи от кожа и вълна. Жената, пълна, грозновата и на средна възраст, беше съблечена гола, както и момчето, около петгодишно. И двамата носеха следи от проявите на нечий черен хумор. И насилничество, най-вероятно. Мъртви от около ден, прецени Казарил по пораженията, които бяха успели да нанесат гарваните. Призракът на жената хлипаше тихичко, а детският призрак се беше вкопчил в нея и плачеше. Значи не бяха отхвърлени от боговете души, а просто отделени от телата си и объркани от застигналата ги смърт, неспособни да намерят пътя си без подходящите ритуали.

Казарил коленичи и прошепна:

— Богиньо. Щом аз съм жив тук, значи и ти трябва да си наблизо. Ако такава е волята ти, дай покой на тези изстрадали души.

Призрачните лица се промениха, скръбта им се разнесе като вълничките от хвърлен във водата камък и удивление зае мястото й. Нематериалните тела потрепнаха неясно като отражението на слънчеви лъчи, срещнали висок перест облак, после се стопиха без следа.

Мина близо минута, преди Казарил да промълви замаяно:

— Помогни ми да стана, моля те.

Смутеният Фойкс го прихвана над лакътя и му помогна да се изправи. Казарил залитна, после пое обратно по пътечката.

— Милорд, не трябва ли да се огледаме за други?

— Не, това бяха всички.

Фойкс го последва, без да каже и дума.