Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 266

Там някъде Дондо виеше в безсилен бяс, после крясъците му започнаха да губят силата си и бавно се смениха с мълчание. Демонът се оттегли като дебнеща котка в корема му, нащрек. Казарил сви и отпусна ръка, колкото да се убеди, че все още владее собственото си тяло.

Така. Демонът на смъртта не се интересуваше чии души пълнят ведрата му, стига да са две. На Казарил и на Дондо, на Казарил и на някой друг убиец — или жертва; не беше съвсем сигурен за това или дали въобще има значение при тези обстоятелства. Дондо явно се беше надявал да се вкопчи в тялото му, докато душата му излита, уловена във ведрото на демона. И докато остава, така да се каже, във владение. Изглежда, целите на Дондо и тези на демона не се покриваха напълно. Демонът щеше да е доволен, ако Казарил умре, без значение как. Дондо жадуваше убийство.

Проснат без сили на камъните, облян в сълзи, които се процеждаха неумолимо през затворените му клепачи, Казарил най-сетне осъзна, че врявата е утихнала. Нечия ръка го докосна по лакътя и той потръпна стреснато. Разстроеният глас на Фойкс долетя до ухото му:

— Милорд? Милорд, ранен ли сте?

— Не… не съм ранен — изломоти с мъка Казарил. Примигна; гърдите му свиреха от усилието да си поеме дъх. Протегна ръка към меча си и бързо я дръпна — върховете на пръстите му горяха. Стоманата беше гореща на пипане. Ферда се появи от другата му страна и двамата братя го издърпаха да стане. Той се олюля, целият разтреперан от закъсняла реакция.

— Сигурен ли сте, че сте добре? — попита подозрително Ферда. — Онази тъмнокоса дама в Кардегос ни заплаши, че царевната ще заповяда да ни отрежат ушите, ако не ви върнем жив при нея.

— Да — потвърди Фойкс, — а после тя щяла да одере остатъка от кожите ни и да ги опне на барабан.

— Кожите ви са в безопасност, поне засега. — Казарил отри очите си, които не преставаха да сълзят, и се огледа. Един коняр с войнствен вид и гол меч пазеше няколко наемници, проснати по очи върху плочите. Трима други бандити седяха облегнати на стената на обора и стенеха окървавени. Друг слуга влачеше трупа на мъртвия стрелец.

Казарил огледа смръщено ди Жоал, който лежеше в краката му. Не бяха си разменили и дума по време на кратката си схватка. Искрено съжаляваше, че беше прерязал лъжливото гърло на негодника. Присъствието му тук говореше за много неща, но не доказваше нищо. Ди Жиронал ли го беше пратил, или ги беше нападнал на своя глава?

— Водачът им — къде е? Искам да го разпитам.

— Ей там, милорд — посочи Фойкс. — Но се боя, че няма да може да ви отговори.

Бергон тъкмо се надигаше след огледа на нечие неподвижно тяло — уви, тялото беше на прошарения „кастелан“. Ферда каза смутено, сякаш се извиняваше:

— Биеше се с хъс и отказа да се предаде. Беше ранил вече двама от конярите ни, така че накрая Фойкс го свали с една стрела.

— Дали наистина е бил кастелан тук, милорд? — добави Фойкс.

— Не.

Бергон се приближи към него с меча си в ръка и го огледа разтревожено от главата до петите.