Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 269

Старият кастилар сграбчи тревожно наметалото на Ферда.

— По-големият ми син, жив ли е? Видяхте ли го някъде? Той се притече на помощ на кастелана…

— Млад мъж на възрастта на тези двамата ли беше? — Казарил кимна към братята ди Гура. — Облечен в кожа и вълна като вас?

— Да… — Лицето на стареца пребледня в очакване.

— Сега е под крилото на боговете и за него се грижат добре — делово го уведоми Казарил.

Викове на скръб посрещнаха тази вест. Казарил уморено се заизкачва по стълбата към кухнята след покрусените обитатели, които забързаха да оправят щетите, да приберат мъртвите и да се погрижат за ранените.

— Милорд — пошушна му Ферда, когато Казарил поспря до кухненското огнище да си стопли ръцете, — били ли сте преди тук?

— Не.

— Тогава откъде… аз нищо не чух, когато оглеждах зимника. Ако не бяхте вие, тези хора щяха да си умрат от жажда, глад и ужас в тъмното.

— Мисля, че хората на ди Жоал щяха да ни кажат за тях, преди да сме приключили с разпита им. — Казарил се намръщи. — И това щеше да е само едно от нещата, които смятам да изтръгна от тях.

Заловените наемници, под принудата, която Казарил охотно разреши и която освободените затворници нямаха търпение да приложат, набързо им разказаха своята част от историята. Групата им беше от кол и въже, включваше няколко престъпили закона и обеднели бивши войници, които прошареният мъж беше събрал по пътя си, както и няколко местни наемници, един от които ги беше насочил към малката крепост на ди Завар заради прекрасната гледка, която се откривала към пътя от най-високата й кула. Ди Жоал, който препускал сам към ибрийската граница и явно много бързал, ги наел в един град в подножието на тукашните планини, където те си изкарвали хляба, като ту охранявали минаващите през прохода пътници, ту ги ограбвали.

Знаеха само, че ди Жоал искал да пресрещне някакъв човек, който щял да премине проходите откъм Ибра. Не знаеха кой всъщност е бил новият им работодател, макар да го бяха презирали заради царедворските му дрехи и високопарните маниери. За Казарил беше повече от ясно, че ди Жоал не е имал власт над тези набързо наети мъже. Когато разпрата заради готвачката преминала в насилие, той не бе имал нито куража, нито реалната възможност да я спре, да наложи дисциплина или да възстанови реда, преди да се стигне до проливане на кръв.

Бергон дръпна Казарил настрани под треперливата светлина на факлите, заливаща двора, където се развиваше импровизираният разпит, и го попита притеснено:

— Каз, аз ли навлякох тази беда на горките добри хорица?

— Не, царевич. Ясно е, че ди Жоал е очаквал само мен, знаел е, че съм бил в Ибра като пратеник на Изел. Канцлер ди Жиронал искаше да ме отдалечи от нея за известно време — и да уреди тайно убийството ми, ако няма друг начин. Как ми се иска да не го бях убивал този глупак! Бих дал дясната си ръка да разбера точно колко знае вече ди Жиронал.

— Сигурен ли си, че именно канцлерът е заложил този капан?

Казарил се поколеба.

— Ди Жоал имаше лични сметки за уреждане с мен, но… публично се знаеше само, че съм тръгнал за Валенда. Няма откъде другаде да е научил за истинския ми маршрут, освен от ди Жиронал. Следователно можем да заключим, че ди Жиронал е получил някакви сведения за мен от шпионите си в Ибра. Информацията му за истинската ни цел е непълна — но не задълго, според мен. Ди Жоал е бил временна мярка, изпратен набързо и без подготовка. И със сигурност не е бил единственият с подобна задача. Ще последва и друго.