Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 263

— Дали да не спрем и да запалим огън, за да се постопли? — разтревожено попита царевичът и огледа голите зъбери.

Казарил, самият той превит на две, отвърна:

— Замаян е като човек с висока температура, но не пари. Отраснал е на морския бряг. Мисля, че не е инфекция, а една планинска болест, която понякога хваща родените в ниското. И в двата случая ще е по-добре да се махнем възможно най-бързо от тази студена скалиста пустош.

Ферда го изгледа изпод вежди и попита:

— А вие как сте, милорд?

Бергон също го изгледа загрижено, свъсил вежди.

— И да спрем тук, няма да се почувствам по-добре. Давайте да продължаваме.

Яхнаха отново конете, като Бергон гледаше да язди близо до ди Сулд, поне където пътеката го позволяваше. Пребледнелият маршал стискаше лъка на седлото си с мрачна решителност. След половин час Фойкс дръпна безмълвно юздите на коня си и посочи купчина камъни, които бележеха границата между Ибра и Шалион. Компанията се ободри и спря, колкото да добави няколко камъка, както повеляваше традицията. После започна спускането, по-стръмно и от изкачването. Състоянието на ди Сулд не се влошаваше, което успокои Казарил, че е познал с диагнозата си. Самият той не се почувства по-добре, но пък и не го беше очаквал.

Следобед преодоляха един оголен дол и навлязоха в гъста борова гора. Тук въздухът изглеждаше по-богат, пък било и само с острото, приятно ухание на боровете, а килимът от опадали иглички беше като балсам за изранените крака на конете. Въздишащите дървета ги пазеха от ледените пръсти на вятъра. На едно място пътечката завиваше и до ушите на Казарил долетя приглушен звук от забързани копита някъде напред. Скоро видяха и ездача. Беше само един, така че не представляваше опасност за многобройната им група.

Оказа се прошарен мъж с невероятно рунтави вежди и огромна брада, облечен с мърляви кожени дрехи. Поздрави ги и за изненада на Казарил спря дръгливия си кон, като им запречи пътеката.

— Аз съм кастеланът на кастилар ди Завар. Видяхме ви да се спускате в дола, когато облаците се разнесоха. Моят господар ме прати да ви предупредя, че в долината вилнее буря. Кани ви да се подслоните при него, докато най-лошото отмине.

Ди Тажил посрещна тази гостоприемна покана с неприкрито доволство. Бергон изостана назад и пошушна на Казарил:

— Дали да не се възползваме, Каз?

— Не съм сигурен… — Опита се да си спомни дали някога е чувал за кастилар ди Завар.

Бергон погледна към приятеля си ди Сулд, който се беше прегънал на две над седлото.

— Ще ми се да го прибера под покрив. Много сме и сме въоръжени.

Казарил призна:

— Няма да напреднем много в снежна буря, да не говорим, че може да изгубим пътеката.

Прошареният кастелан подвикна:

— Вие си решавате, господа, но понеже е мое задължение да прибирам труповете, щом се запролети, ще го приема като лична услуга, ако приемете поканата. До утре бурята ще е утихнала, така ми се чини.

— Е, добре поне че минахме прохода преди да се разрази. Да — реши Бергон. Повиши глас: — Благодарим ви, сър, и приемаме любезната покана на господаря ви!