Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 247

Казарил посочи напред и викна насърчително:

— Ибра!

Когато поеха по дългия път надолу към морския бряг, времето се пооправи, макар че сумтящите мулета се влачеха все така бавно. Назъбените гранични планини отстъпиха пред не така страховити възвишения, изгърбени и кафяви, с широки долини, виещи се между тях. Когато снеговете останаха зад тях, Казарил неохотно се съгласи Ферда да смени прекрасните им мулета за по-бързи коне. След поредица от все по-добри пътища и все по-цивилизовани странноприемници, скоро стигнаха на два дни път до реката, която се спускаше към Загосур. Минаха покрай най-отдалечените от града ферми, прекосиха мостове над напоителни канали, пълни от зимните дъждове.

Речната долина остана зад тях и не след дълго градът се ширна пред очите им — сиви стени, ъгловата мешавица от варосани къщи с покриви от зеленикавите плочи, характерни за този район, крепостта, кацнала като корона на най-високата точка, и прославеното пристанище в нозете й. Нататък се простираше морето, стоманеносиво, безкрайният му равен хоризонт бе опръскан с ивици лазурна светлина. Солената миризма на отлива, довяна към сушата от студения бриз, удари Казарил в ноздрите и той отметна глава назад. Фойкс вдиша дълбоко, очите му светеха замаяни, докато пиеше с тях морето, което виждаше за пръв път.

Писмото на Пали и рицарската принадлежност на братята ди Гура им осигуриха подслон в палатата на Дъщерята на централния храмов площад в Загосур. Казарил прати момчетата да купят, измолят или вземат назаем, според случая, официални одежди на своя орден, а самият той отиде при един шивач. Когато съобщи на шивача, че може сам да назове цената си, стига да изпълни бързо поръчката, това породи невиждана активност, в резултат на която след малко повече от час Казарил излезе от ателието му с поносима версия на шалионско траурно облекло под мишница.

След като се изтърка с гъба и се обля с хладка вода, Казарил се напъха в тежка лавандуленосива туника от брокат с много висока яка, дебели тъмнолилави вълнени панталони и собствените си ботуши, почистени и лъснати. Нагласи колана и меча, който сер ди Ферей му беше заел преди толкова много време, доста износен, но още по-представителен на вид тъкмо по тази причина, и върху всичко това заметна задоволителната тежест на черен плащ от коприна и кадифе. Един от малкото незаложени още пръстени на Изел с правоъгълен аметист успя да пъхне на кутрето си и остана доволен от ефекта, защото самотната му тежест намекваше по-скоро за въздържание, отколкото за бедност. С траурното си дворцово облекло и сивите ивици в брадата, реши, че изглежда достатъчно тежко и официално. Сериозно. Уви в пакетче безценните си дипломатически депеши, пъхна го под мишница, подбра придружителите си, които се бяха преоблекли в спретнати синьо-бели одежди, и тримата поеха по тесните, виещи се улички по склона към леговището на Лисицата.