Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 246

— Ако е волята ти, Богиньо, дай ни три свестни мулета.

Нещо го побутна по хълбока и той отвори очи. Едно муле с бистри кафяви очи го гледаше любопитно. Още две си пробиха път, като мърдаха дългите си уши. Най-високото, тъмнокафяво с кремава муцуна, положи брадичка на рамото му и изпръхтя доволно, като оплю цялата близка околност.

— Благодаря ти, Богиньо — промърмори Казарил. И по-високо каза: — Добре. Следвайте ме. — Тръгна обратно през разораната от копита кал към портата. Трите мулета го последваха, като душеха заинтригувано въздуха.

— Ще вземем тези трите — каза той на търговеца, който също като Ферда, беше млъкнал и го зяпаше със зинала уста.

Търговецът пръв си възвърна дар словото.

— Но… но тези са най-добрите ми животни!

— Да. Знам. — Той се измъкна от заграждението и остави търговеца да натиска портата пред трите мулета, които упорито се опитваха да го последват, като бутаха дъските и пръхтяха. — Ферда, разберете се за цената. Аз ще ида да полегна в онази прекрасна купа сено.

Неговото муле се оказа здраво, стабилно и отегчено. Нямаше нищо по-добро за тези коварни планински пътечки, ако питаха Казарил, от едно отегчено муле. Жребците с горещ нрав, които Ферда харесваше заради високата им скорост по равното, нямаше да се справят по-бързо по тези спиращи дъха стръмнини, а склонността им да отскачат нервно встрани при всеки по-силен шум ги правеше опасни в теснините. А и бавният ход на мулето не разбъркваше корема на Казарил. Макар че щом богинята беше дала на светеца си мулета, не му беше ясно защо не се беше погрижила и за по-добро време.

Братята ди Гура спряха да си правят майтапи с шапката на Казарил някъде на половината път през прохода над Зъбите на Копелето. Той пусна меките уши и стегна връзките под брадичката си преди лапавицата, пришпорвана от бурните ветрове, да зажили лицата им. Примижа срещу вятъра, вперил поглед между свитите назад уши на мулето, което напрягаше мускули по пътеката, виеща се между камъни и лед, и се опита да прецени колко време им остава преди да се мръкне.

След малко Ферда дръпна юздите на мулето си и изчака да се изравни с Казарил.

— Милорд, дали да не потърсим завет от тази снежна буря?

— Снежна буря? — Казарил бръсна ледените висулчици, образували се по брадата му, и примигна. О, да — зимите в Палиар бяха меки, по-скоро кални, отколкото снежни, а братята не бяха излизали досега от окръга си. — Ако това беше снежна буря, нямаше да виждате ушите на собствените си мулета. Няма страшно. Само е неприятно.

Ферда изопна смутено лице, но стегна по-здраво връзките на качулката си и се приведе срещу вятъра. И наистина, след няколко минути излязоха от лапавицата и видимостта се подобри — високопланинската долина се ширна пред очите им. Няколко струи вяла слънчева светлина се сипнаха през пробойни в сребристите облаци и нашариха като с трапчинки дългите склонове… които се спускаха надолу.