Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 15

— Бетриз, ако пак те видя да пришпорваш коня си по нанагорнището като днес, ще ти го взема. А ти можеш да използваш прекомерната си енергия, като тичаш след царевната със собствените си крака.

Тя побърза да приклекне в реверанс и измърмори едно уплашено: „Да, папа.“

Кехлибаренокосото момиче веднага й се притече на помощ:

— Моля ви да извините Бетриз, сер ди Ферей. Вината беше моя. Тя нямаше друг избор, освен да ме следва.

Веждите му помръднаха и той й се поклони леко.

— В такъв случай може би е добре да се замислите, царевна, дали е редно един водач да повлича следовниците си в грешка, когато знае, че самият той ще избегне наказанието.

При тези думи и момичето с кехлибарените коси присви широките си устни. След дълъг поглед изпод мигли също преви колене в намек за реверанс; после двете момичета хлътнаха бързо-бързо във вратата, спестявайки си по-нататъшното конско. Мъжът в черно въздъхна дълбоко. Придворната дама, която крачеше тежко след поверениците си, му кимна с благодарност.

Дори и без тези улики Казарил лесно щеше да познае в мъжа кастелана на замъка по дрънченето на ключовете, закачени на украсения му със сребърни капси колан, и по веригата със знака на службата му около врата. Изправи се моментално, когато мъжът тръгна към него, и рискува с твърде несръчен поклон, който излезе и недостатъчно нисък поради старите сраствания по гърба му.

— Сер ди Ферей? Аз съм Вълк ди Казарил. Моля за аудиенция при вдовстващата провинкара, ако тя… ако тя благоволи. — Гласът му се препъна под смръщения поглед на кастелана.

— Не ви познавам, сър — каза мъжът.

— С милостта на боговете, провинкарата може и да си спомни за мен. Навремето бях паж тук — той махна без определена посока, като слепец, — в замъка. Когато старият провинкар беше още жив. — Май нямаше друго място, което с повече основание да нарече свой дом. Беше неизказано уморен от това да се чувства странник навсякъде.

Сивите вежди се вдигнаха.

— Ще попитам дали провинкарата ще ви приеме.

— Само за това моля. — Само за това смееше да моли. Седна тежко на пейката и преплете пръсти, а кастеланът тръгна назад към централната кула.

След няколко дълги минути, през които слугите го оглеждаха косо на минаване, кастеланът се появи отново и Казарил вдигна очи. Ди Ферей го огледа заинтригувано.

— Нейна милост провинкарата ще ви приеме. Последвайте ме.

Тялото му се беше вдървило от дългото седене на захладняващия въздух и той закуцука, проклинайки куцукането си, след кастелана към вътрешността на замъка. Едва ли се нуждаеше от водач. Вътрешното разположение на замъка се върна от спомените му, все по-ясно с всеки следващ завой. През това преддверие, по плочите в синьо и жълто, нагоре по това стълбище, после по другото, през варосаната вътрешна зала, и накрая стаята при западната стена, която провинкарата открай време предпочиташе по това време на деня заради добрата светлина, необходима на шивачките й, или за четене. Наложи се да се наведе леко на влизане през ниската врата, както никога преди — това, изглежда, беше единствената промяна. „Но промяната не е във вратата“.