Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 13

— Добър вечер, сержант. Тук съм да се видя с кастелана на замъка, сер ди Ферей. Аз съм Вълк ди Казарил. — И остави на сержанта да се догажда, навярно погрешно, дали срещата е уговорена предварително.

— По каква работа, сър? — попита сержантът. Учтиво, но без особен интерес.

Раменете на Казарил се изпънаха. Нямаше представа от кой неизползван килер с вехтории в главата му се взе безапелационният му глас, но определено звучеше подходящо:

— По негова работа, сержант.

Сержантът веднага отдаде чест.

— Да, сър. — Кимна на другаря си да поеме поста му и махна на Казарил да го последва през отворената порта. — Оттук, сър. Ще попитам дали кастеланът ще ви приеме.

Сърцето на Казарил се сви при вида на широкия, настлан с калдъръм двор, към който се отваряха портите. Колко ли подметки бе изтъркал, подтичвайки по този калдъръм, да изпълни поредната поръчка на благородното семейство? Надзорникът на пажовете непрекъснато се оплакваше от разходите за обувки, докато провинкарата не го беше попитала със смях дали би предпочел някой мързелив паж, който вместо обувки да износва дъното на панталоните си, и ако е така, лесно щяла да му намери няколко, които да му отровят живота.

По всичко личеше, че тя все още ръководи домакинството си с остро око и твърда ръка. Ливреите на гвардейците бяха в отлично състояние, калдъръмът беше идеално изметен, а дребните голи дръвчета, наредени в каци край главните входове, се кипреха с цветята, покарали от луковиците, насадени в пръстта край стеблата им, цветя, разпукали се ярки и свежи и точно навреме за утрешните празненства по случай Деня на Дъщерята.

Постовият даде знак на Казарил да изчака на една пейка до все още топлата от слънцето стена, а самият той тръгна към страничната врата, водеща към сервизните помещения, където заговори един прислужник, който можеше да извести, а можеше и да не извести кастелана за непознатия посетител. Не беше изминал и половината разстояние до портата, когато другарят му подаде глава и извика:

— Царевната се връща!

Сержантът обърна глава към слугинските помещения и поде вика:

— Царевната се връща! По-живо! — И забърза крачка.

Коняри и слуги се стекоха от различни врати, а откъм портите се чу тропот на конски копита и високи гласове. Под съвсем неподхождащите за млади дами, затова пък триумфални подвиквания, през каменните арки влетяха две млади жени, яхнали запотени и опръскани с кал до хълбоците коне.

— Победихме, Теидез! — извика първата през рамо. Беше облечена с жакет за езда от синьо кадифе и вълнена разцепена пола в същия цвят. Косата й се беше измъкнала изпод изкривеното на една страна момичешко дантелено боне и къдриците й, нито руси, нито червени, а по-скоро с нюанса на кехлибар, лъщяха под лъчите на залязващото слънце. Устните й бяха широки и плътни, кожата — бледа, а очите интригуваха с тежките си клепачи, сега присвити от смях. По-високата й другарка — задъхана брюнетка в червено — се ухили и изви снага върху седлото, когато се появи и останалата част от кавалкадата.