Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 16

— Ето го човека, както наредихте, ваша милост — каза кастеланът, като се въздържа както да потвърди, така и да отхвърли предполагаемата му самоличност.

Вдовстващата провинкара седеше на широк дървен стол, покрит с възглавници заради старите й кости. Облечена беше в строга тъмнозелена рокля, подходяща за високопоставеното й вдовство, но не носеше вдовишко боне, а бе навила сивеещата си коса около главата на плитки, заплетени със зелени панделки и прихванати с красиви фиби. До нея седеше една от придворните й дами, възрастна почти колкото нея и също вдовица, ако се съдеше по облеклото й на посветена мирянка към Храма. Придворната вдигна поглед от ръкоделието си и огледа Казарил, смръщила недоверчиво вежди.

Молейки се тялото му да не го предаде с някой тик или залитане, Казарил се смъкна на едно коляно пред стола на провинкарата и сведе глава в смирен поздрав. Дрехите й ухаеха на лавандула, усещаше се и суховатият мирис на стара жена. Той вдигна очи, дирейки в лицето й някакъв знак, че го е познала. Ако не го познаеше сега, то той наистина щеше да се превърне в никой, и то бързо.

Тя на свой ред впи очи в него и прехапа устни в удивление.

— Богове пет — промълви тихо. — Наистина си ти. Моят мил лорд ди Казарил. Бъди добре дошъл в моя дом. — И му подаде ръка да я целуне.

Той преглътна и едва не се задави, сетне приведе глава над ръката й. Някога тя беше нежна и бяла, ноктите — съвършени и лъскави като перли. Сега кокалчетата изпъкваха, а тънката кожа беше покрита с кафяви петна, макар че ноктите все още бяха така добре поддържани, както когато беше жена в разцвета на силите си. По никакъв начин, нито с най-лекото движение, провинкарата не реагира на двете сълзи, които капнаха безпомощно на ръката й, само устните й се извиха лекичко нагоре. Изтегли ръка от неговата и я вдигна да докосне сивите бразди в брадата му.

— Богове, Казарил, нима и аз съм остаряла толкова много?

Той примига бързо, вдигнал очи към нея. Нямаше, нямаше да избухне в сълзи като надвито от емоции дете…

— Много време мина, ваша милост.

— Тц. — Тя поклати глава и го потупа лекичко по бузата. — Тази реплика беше предназначена да ти подскаже какво следва да отговориш — че не съм се променила и на йота. Мислех, че съм те научила как се лъже една дама. Явно не съм се справила добре. Жалко. — С ненакърнено присъствие на духа, тя дръпна ръката си и кимна към компаньонката си. — Нека те представя на моята братовчедка, лейди ди Хюелтар. Теса, това е лорд кастилар ди Казарил.

С периферното си зрение Казарил видя как кастеланът си отдъхна облекчено, как се отпусна, скръсти ръце и облегна рамо на рамката на вратата. Все още на едно коляно, Казарил се поклони несръчно на посветената и каза:

— Много сте любезна, ваша милост, но тъй като вече не държа Казарил, нито неговата кула, нито бащината си земя, нямам право и на неговата титла.

— Не бъди глупак, кастиларю. — Под шеговития й тон се прокрадна остра нотка. — Скъпият ми провинкар е мъртъв от десет години, но аз бих се погрижила демоните на Копелето да изядат първия човек, осмелил се да оспори титлата ми на провинкара. Имаме онова, което сме в състояние да държим, скъпо момче, и гледаме никога да не ни видят в миг на колебание.