Читать «Сребърният ангел» онлайн - страница 17
Джоана Линдзи
— Стани и ми разкажи всичко, което знаеш за това писмо.
— Не съм го чел. — Али бавно се надигна и недоверчиво изгледа домакина си.
— Не е важно дали си го чел. Разкажи ми как те изпратиха при мен.
Али спомена за многото куриери, изпратени с едно и също писмо, които бяха загубили живота си, както и за това, че той доброволно се беше нагърбил с опасната мисия. После англичанинът започна да разпитва за владетеля.
— Знам само, че многократно се опитваха да го убият и вече почти не излиза от палата си.
— Неговите хора знаят ли кой посяга на живота му?
Али вдигна рамене.
— Аз не съм от двореца. Мисля, че само по тази причина убягнах от лапите на преследвачите. Нямам представа какво става зад стените му.
— Добра работа си свършил, приятелю — усмихна се Дерек. — Само че какво ще те правя през следващите шест месеца?
— Затворете ме.
— Съмнявам се, че е необходимо. Ще те оставя тук, в имението. Надявам се да ти намерят някакво занимание. Какво работиш в Барка?
— Продавам лимонада.
Дерек тихо се изсмя.
— Продавач на лимонада успява там, където закалени в бой войници загиват. Моите уважения! Ако знаеше и малко английски…
— Научих няколко думи — усмихна се в отговор Али. Облекчението му беше огромно. Аллах не го забравяше!
— Отлично — заключи графът и се надигна. В този момент на вратата се почука и в салона влезе младо момиче с табла в ръка. Беше красиво и Али си помисли, че цели шест месеца ще гледа незабулени жени. Очевидно мъжете в тази страна не се засягаха, когато други зяпаха жените им. Това момиче явно принадлежеше на Дерек Синклер, защото му подари дълъг и чувствен поглед.
— Искаш ли кафе? — попита графът.
Али кимна и когато момичето излезе, попита колебливо:
— Тя от вашия харем ли е?
Дерек се усмихна и отпи глътка от горещата напитка, към която беше привикнал в младостта си.
— За съжаление тук нямаме хареми, макар че ако имахме, тази млада жена би принадлежала към един от тях. Но тя е не само на мое разположение, ако разбираш какво искам да кажа.
— Странни обичаи имате тук.
— Вярно е, тук всичко ти се струва странно, но ще свикнеш. Човек бързо свиква с всичко ново.
Когато мистър Уолмсли отведе Али, графът остана в малкия салон и отново седна зад писалището си. Потънал в мислите си, той се взря в писмото, разтворено пред него: три кратки изречения на турски, лесни за прочитане, защото освен френски и арабски графът владееше и турски език. Всъщност беше научил английски доста по-късно, но именно той беше станал негов роден език.
Първата му реакция беше облекчение. Никой не беше умрял. Но след разказа на Али трябваше да добави: засега!
Три кратки изречения:
Имаш много поздрави. Нужно ли е да продължавам? От теб ми остана незабравим спомен.
Шифърът от детските години, с който толкова често объркваха учителите и прислугата. Графът с меланхолична усмивка си припомни времето, когато прочете в час едно съчинение и никой не разбра защо Джамил се превиваше от смях. Но единствен той беше разчел скрития код:
