Читать «Сребърният ангел» онлайн - страница 16

С известни усилия графът успя да изпише на лицето си учтива, снизходителна усмивка и попита на отличен арабски език:

— Искали сте да ме видите, така ли?

При звука на родната си реч в тази чужда страна Али бен Халил рязко се извърна. Никога не беше очаквал да чуе тук майчиния си език, макар постепенно да беше започнал да вярва, че в това пътуване го е придружавал лично Аллах. Всемогъщият беше изсипал върху му кош с благословии. Първо го измъкна невредим от Барка. После му изпрати попътен вятър и малкият тримачтов кораб прекоси морето за по-малко от месец. Даже екипажът имаше късмет, защото на брега най-неочаквано заловиха пленник, който щеше да увеличи печалбите от пътуването. Един от моряците говореше английски и Али научи от него всички необходими думи, с помощта на които дойде дотук. А в някакъв заден двор висяха дрехи, които момъкът лесно открадна и нагоди външността си към чуждата страна. Всичко мина толкова добре, та Али се уплаши, че в скоро време съдбата може да се обърне срещу него — просто защото Аллах раздаваше не само благословии, а и наказания. Но нали беше пристигнал в Англия! Едрият мъж, който говореше арабски, със сигурност беше търсеното от него лице. Това означаваше, че мисията му е завършила успешно. Али ликуващо изпъчи гърди.

— Дерек Синклер?

В отговор на кимването арабинът бързо връчи повереното му писмо, отстъпи назад и зачака. Може би щяха да му задават още въпроси, може би англичанинът щеше да му каже къде да живее през следващите шест месеца. Той все още не разбираше защо му забраниха да се връща в Барка толкова дълго време, но не мислеше да се оплаква. Вече беше богат човек.

Освен собствената му пълна кесия беше останала и значителна част от сумата, определена за наемане на кораб.

Той скришом наблюдаваше англичанина, който отиде до писалището, взе нож за отваряне на писма и седна на стола. Писмото очевидно беше кратко, защото само след секунди мъжът го остави и впи поглед в Али. Младежът познаваше тези проницателни зелени очи, които внезапно го изтръгнаха от щастливата му омая. По гърба му пробягнаха студени тръпки. Очите, ръстът, орловите черти на лицето! Вярно, нямаше брада, но…

Али простена и се хвърли по лице на пода.

— Не ме убивайте, милостиви господарю! Скрийте ме, моля ви. Кълна ви се, че ще направя всичко, което искате от мен.

— Защо? — Въпросът прозвуча изненадващо меко и Али се осмели да вдигне глава.

— Защото… защото ви видях.

— Точно така. Е, добре, колко време трябва да останеш тук?

— Шест месеца — отговори Али, който беше разбрал. — Казаха ми да не се връщам в Барка най-малко шест месеца.

Графът тихо изруга. Толкова дълго? А само след няколко седмици трябваше да се състои сватбата му с Каролайн. Тя надали би се съгласила на подобно отлагане. Дядо му също. Щом трябваше да скрие куриера за шест месеца, пребиваването му там щеше да отнеме също толкова време.