Читать «Ад и рай» онлайн - страница 15

Дори след като Алекс се омъжи и замина да живее другаде, тя не се почувства самотна, защото живееше с обич, която осмисляше живота й — обичаше Хейвънхърст. Имението някога е било укрепен замък, с ров и каменни защитни стени и е бил вдовишко наследство на една далечна прабаба на Елизабет от дванайсети век. Съпругът на тази прабаба се възползвал от влиянието, което имал пред краля, за да включи в завещанието си множество необичайни клаузи, отнасящи се до Хейвънхърст, като най-важната от тях била, че замъкът се предавал в наследство на жена му и после на нейните наследници, независимо дали са синове или дъщери. С други думи, замъкът Хейвънхърст оставал собственост на рода завинаги или поне докато наследниците го желаят.

В резултат на това родово наследство, когато баща й загина, Елизабет придоби титлата графиня Хейвънхърст. Тогава беше само на единайсет години и титлата нямаше особено значение за нея, но имението с любопитната си и богата история изпълни живота й. На седемнайсет години познаваше толкова подробно тази история, все едно самата тя я бе преживяла. Знаеше кога крепостта е била обсаждана, кои са били нападателите, знаеше всичко за военните действия и от двете страни, както и за защитната стратегия на владетелите и владетелките на Хейвънхърст. Знаеше всичко за живота на своите предшественици, какви добродетели и таланти са притежавали, какви са били слабостите им — от историята на първия граф, превърнал се в легенда заради смелостта си и ловкостта в битките, който треперел пред жена си. Беше проучила и нещастния случай със сина му — младият граф, който нелепо загинал, когато се упражнявал в хвърляне на копие по въртяща се мишена.

С течение на вековете ровът се изравнил, крепостните стени се разрушили, а жилищната сграда била разширявана с безразборно пристроявани крила, докато не заприличала на живописен господарски дом, който почти с нищо не напомнял някогашния замък. Но Елизабет беше проучила всички стари пергаменти и рисунки в библиотеката и знаеше точно къде е било разположено всичко — рова, укрепленията, знаеше дори къде по всяка вероятност е бил злополучният стълб с въртящата се мишена.

И така на седемнайсет години Елизабет Камерън бе много по-различна от другите благородни млади дами. Изключително образована, уравновесена, със склонност да бъде практична, която с всеки изминал ден се усъвършенстваше. Вече се бе научила от управителя на имението как сама да го управлява. Заобиколена цял живот от настойници, наивно вярваше, че всички хора са така мили и доброжелателни като нея и като всеки в Хейвънхърст.

Нищо чудно, че когато в онзи съдбоносен ден Робърт неочаквано дойде от Лондон и я издърпа от лехите с рози, за да й каже, че предстои да бъде представена на обществото, Елизабет се зарадва и изобщо не го притесни.

— Всичко е уредено — заразказва той възбудено. — Лейди Джеймисън прие да те подкрепи заради паметта на майка ни. Ще ни струва цяло състояние, но си заслужава.