Читать «Домът на надеждата» онлайн - страница 70

Питър беше буден, когато Лиз се върна в болницата, а състоянието му продължаваше да се подобрява. Когато Лиз влезе в интензивния сектор, го завари да разговаря почти нормално с една от сестрите.

— Здрасти, мамо — поздрави я той в мига, в който я видя. — Как е Джейми?

— Добре е. Всички ми поръчаха да ти предам, че те обичат. Искаха да дойдат и да те видят. Едва успях да ги убедя да изчакат още малко.

Сестрата й приготви едно легло в ъгъла на чакалнята. Лиз си легна с костюма, с който бе облечена, и се зави с едно одеяло. Бяха й обещали да я събудят, ако Питър има нужда от нея, или пък ако състоянието му започне да се влошава. Всички обаче я бяха уверили, че не очакват проблеми оттук нататък. Жизнените му показатели бяха добри, а той вече не спираше да говори.

Лиз тъкмо се унасяше в сън, когато зърна Бил Уебстър да влиза в стаята. Тя рязко се изправи, обхваната от паника. Погледна го, а сърцето й подскочи чак в гърлото й. Той бе сменил зеления хирургически екип със сив. Не изглеждаше особено привлекателен в него.

— Какво става?

— Нищо. Той е добре. Не исках да ви изплаша така. Просто наминах да проверя дали нямате нужда от нещо… от приспивателно например…

Той като че ли се поколеба, а тя изведнъж си даде сметка, че този мъж е изключително грижовен и човечен и изпита силна благодарност заради онова, което бе направил и продължаваше да прави за Питър.

— Добре съм, но ви благодаря за загрижеността — рече Лиз, започвайки бавно да се успокоява. — Освен това искам да ви благодаря за всичко, което направихте. Мисля, че ще мога да заспя и без приспивателно.

Изглеждаше ужасно уморена, но това изобщо не го изненадваше. Жената бе преживяла един изключително мъчителен ден.

— Радвам се, че момчето се оправя толкова бързо. — Той като че беше напълно искрен.

— Аз също. Не съм сигурна, че щяхме да оцелеем, ако нещо се бе случило с него.

— Съпругът ви дълго време ли боледува? — попита той.

Кой знае защо бе решил, че човекът е бил болен от рак, но тя отрицателно поклати глава.

— Беше застрелян от съпруга на една наша клиентка сутринта на Коледа.

Някакъв спомен изплува в главата му и той кимна. Не можеше да измисли какво би могъл да й каже в момент като този и можеше само да предполага какво бе преживяла тогава.

— Съжалявам — промълви глухо. — Спомням си, че гледах репортажа по новините…

След това загаси осветлението в чакалнята и излезе. Беше му трудно да не се възхищава на тази жена. Въпреки сполетялото я нещастие, тя бе успяла да запази разсъдъка си, държеше се съвсем адекватно и продължаваше да работи и да се грижи за децата си. Отиде отново да провери състоянието на Питър и се усмихна, когато го видя. Неговото възстановяване бе истински дар за майка му и тя напълно го заслужаваше. Много повече, отколкото Бил Уебстър можеше да си представи. Но и онова, което знаеше, му беше достатъчно. Момчето се справяше добре.

Бил се усмихна на себе си и се върна в кабинета си, за да разпише някои документи. Обичаше дни като този; дни, в които печелеше в битката за живота на пациентите си. Днешният ден беше един от онези дни, които го изпълваха с доволство заради работата, с която си изкарваше прехраната. Този път съдбата се бе отнесла благосклонно към пациента.