Читать «Домът на надеждата» онлайн - страница 23

Лиз продължаваше да хълца неконтролируемо, когато Керъл се върна с гребен и чист розов халат. Лиз го навлече върху болничния халат и среса косата си без огледало.

— Как изглеждам сега? — попита отново. Не искаше да изплаши децата с вида си.

— Честно? Изглеждаш ужасно, но поне няма да ги стреснеш. Искаш ли да влезем заедно с теб?

Лиз кимна утвърдително и те я последваха през вратата, която свързваше гаража с кухнята. От всекидневната долитаха гласовете на децата. Лиз помоли двете жени да изчакат в кухнята докато тя съобщи ужасната вест на децата. Чувстваше, че е длъжна да остане насаме с тях, но не можеше да си представи как точно ще го направи.

Завари Питър и Джейми да си играят на канапето. Двамата се боричкаха и се смееха щастливо. Джейми пръв вдигна поглед и я забеляза. Цялото му същество сякаш замря, когато я зърна.

— Къде е татко? — попита той, сякаш вече знаеше. Джейми понякога забелязваше неща, които оставаха скрити за останалите.

— Не е тук — честно отвърна Лиз, опитвайки се да запази самообладание. — Къде са момичетата?

— Горе — отвърна Питър и я изгледа с тревога. — Какво се е случило, мамо?

— Отиди и ги повикай, миличък. Моля те.

Сега той беше глава на семейството, макар все още да не го знаеше.

Без да каже и дума, Питър изтича нагоре по стълбите и миг по-късно се върна заедно със сестрите си. Всички изглеждаха изключително сериозни. Сякаш вече усещаха, че животът им ще се промени необратимо. Приковаха погледи в майка си, която седеше на канапето. Изглеждаше раздърпана и замаяна.

— Елате и седнете — подкани ги тя и те инстинктивно се скупчиха около нея.

Тя протегна ръка, погали всяко дете и въпреки отчаяните опити, които полагаше да се овладее, сълзите отново обляха лицето й. Лиз докосваше главичките на всяко едно от децата си и местеше поглед от едно личице към друго. После придърпа Джейми към себе си.

— Трябва да ви кажа нещо ужасно… преди малко се случи нещо страшно…

— Какво се е случило? — попита Мегън, обхваната от паника, и се разплака преди останалите. — Какво има?

— Става дума за татко — простичко рече Лиз. — Бил е застрелян от съпруга на една клиентка.

— Къде е той — попита Ани и се разплака като сестра си.

Питър и останалите я гледаха невярващо, сякаш все още не можеха да проумеят сериозността на случилото се. А и как биха могли? Самата Лиз все още не можеше да повярва в смъртта му.

— В болницата — успя да рече, но тъй като не искаше да ги подвежда, осъзна, че трябва да им каже истината, колкото и ужасна да е тя, и да им нанесе удара, който щяха да помнят до края на дните си. Оттук нататък всеки един от тях щеше да живее със спомена за този ден, щеше да го преживява отново и отново, да си го припомня милион пъти… до края на живота си… — Той е в болницата, но умря преди половин час… и много ви обичаше… всички вас. — Тя ги притисна към себе си, обгърнала с ръце раменете им, придърпа по-близо телцата им, разкъсвани от мъчителни ридания. — Толкова съжалявам… — додаде през сълзи Лиз. — Толкова съжалявам…