Читать «Домът на надеждата» онлайн - страница 22

Без да разсъждава повече, Лиз им съобщи телефонните номера на Джийн и Керъл.

— Ще им кажем да ви чакат в къщата.

Лиз кимна. Един от полицаите тръгна да звъни по телефона, а сестрата й осигури чист болничен халат, с който да се прибере у дома, и й помогна да съблече нейния собствен халат, напоен с яркочервената кръв на Джак. Нощницата й също бе просмукана с кръвта му, но Лиз не я съблече. Знаеше, че има приятели, на които би могла да се обади, но в момента просто не се сещаше за имената им. Цялото й съзнание бе заето с мисълта за Джак, който лежеше окървавен и й шепнеше, че я обича.

Лиз благодари на сестрата за халата и обеща да го върне. След това тръгна боса по болничния коридор и излезе на двора, където полицаите я очакваха, за да я закарат до дома й. Сестрата на регистратурата й напомни да й се обади, когато е готова с приготовленията за погребението. Дори и думата приготовления й прозвуча страшно и зловещо.

Без да промълви и дума, Лиз се настани на задната седалка на полицейската кола. Взираше се невиждащо в гърбовете на двамата полицаи и дори не съзнаваше, че плаче. Когато стигнаха до тях, полицаите отвориха задната врата, помогнаха й да излезе от колата и й предложиха да влязат в къщата заедно с нея. Тя обаче отрицателно поклати глава и се разрида на глас, забелязала Керъл, която вървеше по алеята към нея.

Точно в този момент пристигна и Джийн. Двете жени я прегърнаха и трите се разплакаха неудържимо. Никоя от тях не бе в състояние да проумее случилото се. Не можеха да си го обяснят. Инцидентът с Джак бе твърде зловещ, за да е истина. Не беше възможно това да се случи точно с Джак. Обикновените хора като тях не умираха по този начин.

— Той е убил и Аманда — през сълзи съобщи Джийн. Полицаят, съобщил й за смъртта на Джак, и бе разказал всички подробности. — Децата са добре… или поне са живи. Били са свидетели на убийството. Но той не ги е наранил.

Филип Паркър бе убил Аманда и Джак, а след това бе застрелял и себе си. Разрушителният му гняв бе застигнал всички тях. Сега децата му бяха сирачета, Лиз обаче мислеше единствено за собствените си деца. Не знаеше как да им съобщи новината. Знаеше, че в мига, в който я видят, те веднага ще разберат, че се е случило нещо ужасно. По косата й имаше кръв, кръвта от нощницата й и бе избила по предницата на памучния халат, който бе получила в болницата. Изглеждаше така, сякаш самата тя бе претърпяла злополука. Приличаше на обезумяла, застанала на алеята пред къщата, приковала невиждащия си поглед в двете жени пред себе си.

— Зле ли изглеждам? — попита тя Керъл, издуха носа си и се опита да се овладее заради децата.

— Като Джаки Кенеди в Далас — безцеремонно отвърна Керъл и Лиз потръпна от това описание.

Тя огледа сивия памучен халат, по който бяха избили кървави петна.

— Можеш ли да ми изнесеш един чист халат? Ще изчакам в гаража… И гребен…

Докато чакаха Керъл, Лиз продължи да ридае в прегръдките на Джийн, опитвайки се да разбере случилото се, да се овладее и да измисли как да съобщи ужасната новина на децата. Трябваше да им каже истината, но си даваше сметка, че каквито и думи да подбере в момента, днешният ден ще окаже влияние върху целия им живот оттук насетне. До края на дните си децата й щяха да носят този ужасяващ товар.