Читать «Домът на надеждата» онлайн - страница 21
Даниел Стийл
Когато стигнаха до болницата, медиците се обърнаха към нея и онзи, който през цялото време бе притискал гръдния кош на Джак, скръбно поклати глава.
— Съжалявам…
— Направете нещо… трябва да направите нещо… не спирайте… моля ви не спирайте… — Лиз цялата се тресеше от ридания. — Моля ви, недейте…
— Той си отиде… Съжалявам…
— Не си е отишъл… не е… — Тя се разхълца, наведе се напред и притисна Джак към себе си. Халатът й целият бе обагрен в червено, но тя притискаше към себе си безжизненото му тяло и чуваше свистенето на кислорода в кислородната маска.
След това я отделиха от него и някой я въведе в болницата, настани я на един стол и я загърна в одеяло. Навсякъде около нея се чуваха непознати гласове. После внесоха носилката с тялото на Джак и когато погледна, Лиз видя, че одеялото, с което го бяха завили, покриваше и лицето му. Прииска й се да махне това одеяло от лицето му, за да може той да диша, но носилката бързо мина край нея и се отдалечи. Не можеше да направи нищо. Не можеше да мисли. Не можеше да говори. Не беше в състояние да направи каквото и да било. Не знаеше дори къде е Джак в момента.
— Госпожо Съдърланд? — Най-накрая една сестра бе застанала пред нея и я бе заговорила. — Ужасно съжалявам за съпруга ви. Можем ли да се обадим на някого, който да дойде и да ви прибере?
— Не зная… аз… къде е той?
— Свалихме го долу. — Лиз изпита ужас от зловещия смисъл на думите й. — Решихте ли вече къде искате да го откараме?
— Да го откарате? — Лиз я погледна неразбиращо. Сестрата сякаш й говореше на някакъв чужд език.
— Ще трябва да се извършат известни приготовления.
— Приготовления? — Лиз можеше единствено да повтаря думите на сестрата. Не можеше нито да разсъждава, нито да разговаря нормално. Какво бяха сторили с Джак? И какво точно се бе случило? Той беше прострелян. Къде е сега?
— Искате ли да се обадя на някого?
Лиз не знаеше какво да й отговори. На кого би могла да се обади? Какво се очакваше от нея в момент като този? Как можа да се случи това? Та Джак отиде до кантората само за няколко минути, за да вземе една папка, след което трябваше да се върне и да приготви плънката. Докато се опитваше да проумее случилото се, един от полицаите се приближи до нея.
— Ще ви откараме у дома веднага щом сте готова.
Лиз го изгледа с празен поглед.
Полицаят и медицинската сестра се спогледаха.
— Има ли някой у вас?
— Децата ми — дрезгаво отговори Лиз и се опита да се изправи, но разтрепераните й крака не можаха да я удържат.
Полицаят я прегърна през кръста, за да я подкрепи.
— Бихте ли искала да се обадя на някой друг?
— Не зная…
На кого да позвъни с вестта, че съпругът й е бил застрелян? На тяхната секретарка, Джийн? На Керъл? На майка си в Кънектикът?