Читать «Домът на надеждата» онлайн - страница 109

— На мен ми се струва, че искаш час по-скоро да го забравиш — тъжно заключи Мегън.

— Никога не бих могла да го забравя, Мег. Каквото и да правя, където и да отида… обичах го през половината от съзнателния си живот, родих му всички вас… Но нещата просто се случват, Мег. Не беше честно да го загубим. Сега обаче трябва да се справим с положението по възможно най-добрия начин и да продължим живота си така, както той би искал, ако беше жив.

— Говориш така за собствено успокоение…

— Не, говоря така, защото вярвам във всяка своя дума.

Мегън само поклати глава и се върна в собствената си стая. Думите на майка й я накараха да се замисли дълбоко. Не беше готова да сподели мислите и съмненията със сестрите си. След като Мегън излезе, Лиз се приближи тихичко до кутията за бижута, която държеше в дрешника, и свали сватбената халка, която Джак бе поставил на пръста й. Сърцето й се сви от неописуема болка. Тя обаче съзнаваше, че няма защо да отлага повече.

На следващата сутрин Питър забеляза, че халката вече не е на ръката й. Не каза нищо по въпроса нито пред майка си, нито пред сестрите си, макар че изпита дълбока тъга и печал.

През следващите две седмици обаче Мегън започна да се държи малко по-почтително с Бил. Не разговаряше много с него, но и не го нагрубяваше и Лиз й бе благодарна за усилията. За момента не би могла да се надява на нещо повече. Сред петте й деца Джейми и Питър продължаваха да бъдат най-горещите поддръжници на Бил.

Лиз прекарваше все повече време с Бил. Понякога, когато той не беше зает в болницата, двамата ходеха в апартамента му и се любеха. Случваше се, когато е на повикване, да го потърсят по спешност от отделението. В такива моменти Бил скачаше от леглото и грабваше телефона, но Лиз нямаше нищо против. Тя изпитваше дълбоко уважение към работата му, ценеше я много повече от нейната собствена. Вече на няколко пъти бе споделяла с Бил, че работата й като адвокат по семейно право я потиска все повече и повече. От много време насам не изпитваше никакво удовлетворение от онова, което вършеше. Докато Джак беше жив, работата им й носеше удоволствие, но сега всичко бе коренно различно. Проблемите, с които се сблъскваше, й се струваха безсмислени, несериозни и глупави. Чувстваше се истински пълноценна само в случаите, в които се налагаше да осигури добро попечителство за някое от децата на разведените си клиенти.

— Може би започвам да губя призванието си — призна му Лиз при една от срещите им в болничното кафене.

Тя току-що се бе върнала от съда и се тресеше от гняв заради един свой клиент, който се бе държал като истински грубиян със съпругата си, и то в присъствието на съдията. Лиз едва бе устояла на импулса си да стане и да напусне съдебната зала.

— Дори и явяванията пред съда вече не ми носят удовлетворение…

— Може би имаш нужда от почивка.

През изминалата година бе ползвала само един двуседмичен отпуск. Работеше вечер и през почивните дни, твърдо решена да се справи с многобройните си задължения.