Читать «Домът на надеждата» онлайн - страница 101

— Обичам те, Мег…

Майка и дъщеря заплакаха прегърнати. Останалите деца също заплакаха, загледани в пълната кола.

— И аз те обичам, мамо — тихичко отвърна Мег. Другите се приближиха и се притиснаха към тях.

Лиз възнамеряваше да предаде дрехите на една местна благотворителна организация и Питър й предложи да я закара.

— Добре съм. Мога да го направя и сама — увери го тя.

Питър вече носеше по-малка гипсова яка около врата си, отскоро бе започнал да шофира отново и настоя да я закара. Лиз беше прекалено разстроена, за да кара кола, и го знаеше.

Сподиряни от погледите на останалите деца, двамата се качиха в колата, препълнена до горе с вещите на баща им, и бавно поеха по алеята пред къщата.

Върнаха се след половин час. Лиз изглеждаше съсипана от мъка. Когато по-късно през деня влезе отново в дрешника и видя празното пространство, сърцето й сякаш за миг спря да бие, но се почувства много по-свободна. Беше й нужно много дълго време, за да стигне до това решение, обаче сега съзнаваше, че е постъпила правилно, изчаквайки момента, в който ще е готова да го направи, и не се бе вслушала в съветите на многобройните си близки и познати, които настояваха тя веднага да се освободи от дрехите на Джак.

Дълго време остана сама в стаята си, загледана през прозореца и потънала в спомени за Джак. Когато Бил й позвъни по-късно след обяд, веднага разбра по гласа й, че нещо се е случило.

— Добре ли си? — В гласа му се прокрадна тревога.

— Горе-долу…

Разказа му какво бе направила през този ден, сподели колко трудно й е било да се раздели с вещите на Джак.

Бил я слушаше, а сърцето му се свиваше от болка заради нея. През последните два месеца чувствата му към нея бяха станали много дълбоки.

— Съжалявам, Лиз…

Съзнаваше, че стореното от нея е някакъв знак, символизиращ решението й бавно да се отърси от миналото и да се сбогува навеки със съпруга си. Той винаги щеше да остане част от нея, а децата им бяха наследството, което й беше завещал, но Лиз постепенно се освобождаваше от присъствието му в живота си.

— Мога ли да направя нещо?

— Не — отвърна тъжно тя.

И двамата знаеха, че това е агонизираща мъка, която всеки човек изживява в самота и уединение.

— Обадих се, защото смятах да те поканя да излезем някъде тази вечер, но очевидно идеята не е особено добра.

Тя се съгласи, че е точно така, и Бил обеща да й се обади отново на сутринта. В крайна сметка й позвъни още веднъж по-късно вечерта, за да провери как е. В гласа й все още се долавяше тъга, но тя се чувстваше значително по-добре, след като бе прекарала една спокойна вечер с децата си.

Всички бяха възвърнали спокойствието си след мъчителната сутрин, която бяха преживели. Единствено Лиз все още не можеше да се пребори със спомените и с всепоглъщащото чувство за загуба. Децата като че ли се бяха примирили с действителността много по-бързо от нея.

На следващия ден, когато Бил й се обади отново, Лиз звучеше доста по-ведро и веднага прие предложението му да се видят вечерта. В началото му се стори по-потисната и мълчалива от обикновено, но след като поговориха известно време, тя възвърна смеха и доброто си настроение.