Читать «Домът на надеждата» онлайн - страница 100

Сега стоеше пред тях и ги гледаше, осъзнала, че заради самата себе си трябва най-сетне да го направи. Опита се да убеди сама себе си, че решението й няма нищо общо с Бил. Бяха изминали десет месеца от смъртта на Джак и тя беше готова.

Започна да сваля саката от закачалките. Сгъваше ги внимателно и ги подреждаше на спретната купчинка. Би могла да ги предложи на Питър, но той беше твърде висок и прекалено млад, за да ги носи. По-лесно й беше да ги изнесе от дома си, вместо да ги гледа на гърба на някой друг.

Вече два часа изпразваше гардеробите и чекмеджетата на Джак, когато Мегън влезе в стаята и видя с какво се занимава. Момичето веднага се разплака и за момент Лиз изпита чувството, че го е убила отново.

Мегън стоеше по средата на стаята, взираше се в купчината дрехи на пода и ридаеше. Лиз също заплака докато я гледаше — плачеше за децата си, за себе си, за Джак. Но вече ясно съзнаваше, че каквото и да правеха оттук насетне, той си бе отишъл завинаги. Джак нямаше никога повече да се върне при тях и тези дрехи не му бяха нужни повече. Беше решила, че е по-добре да раздаде дрехите му, но сега, докато наблюдаваше ридаещата Мегън, започна отново да изпитва съмнения.

— Защо правиш това точно сега? Заради него е, нали?

И двете знаеха, че Мегън има предвид Бил. Лиз само отрицателно поклати глава, застанала до дъщеря си в големия дрешник.

— Време е, Мег… трябваше… Те ми причиняват твърде силна болка — през сълзи обясни Лиз и протегна ръце към дъщеря си, но Мегън се изтръгна от прегръдката й, избяга в стаята си и затръшна вратата след себе си.

Няколко минути по-късно Лиз я последва. Мегън обаче отказа да разговаря с нея. Лиз се върна в спалнята си и се зае да прибира дрехите на Джак в кашони.

Питър, минал случайно край стаята й, надникна вътре, видя я с какво се занимава и тихичко й предложи помощта си.

— Аз ще свърша това, мамо. Не е нужно да го правиш.

— Искам да го направя — тъжно отвърна тя.

Това бяха последните неща, които Джак бе оставил след себе си. Дрехите му и някои трофеи, снимки и общи спомени. И, разбира се, техните деца.

Питър й помогна да занесе кашоните до колата. Сякаш почувствали, че е настъпил някакъв повратен момент в живота им, останалите деца излязоха едно по едно и се загледаха в нея. От очите им струеше силна болка, породена от необратимата загуба.

Мегън излезе последна от стаята си и се загледа в майка си.

За всички бе очевидно, че на Лиз изобщо не й е лесно. И тогава, в знак на мълчалива подкрепа, всяко едно от децата взе по нещо — кашон, чанта, палто — и го занесе до колата. Това беше нещо като последно сбогуване с баща им.

Най-накрая се включи и Мегън.

— Извинявай, мамо — през сълзи прошепна тя.

Лиз се обърна и я прегърна, благодарна за силната връзка, съществуваща помежду им.