Читать «Стоманеният плъх в танц със смъртта» онлайн - страница 147

— Не е! — извика Зенър. Сега на устните му имаше слюнка, погледът му беше на обезумял. Той бутна старата жена настрана и опря пистолета си до тялото на Стърнър. — Никой няма куража да го направи. Когато те застрелям, всички те ще се обърнат и ще се разбягат. Моите хора ще ви обсипят с град от куршуми и оцелелите ще побегнат панически. Това ще направя и ти не можеш да ме спреш…

Спуснах се с протегнати ръце към него. Той блъсна Стърнър към мен и насочи пистолета към главата ми, прицели се, изпъна пръст на спусъка.

— Доброволец ли се пишеш, ди Гриз? Добре. Тогава ти ще бъдеш първият.

Над площада пробяга сянка и в ушите ни прогърмя засилен от усилвател глас:

— Войната свърши. Хвърлете оръжията.

Небето беше закрито от най-големия космически кораб, който бях виждал, блестящ с оръдия… всичките насочени към войниците на Зенър.

Флотът беше пристигнал.

Но малко късно.

— Никога! — изкрещя Зенър. — Артилеристи, огън! Убийте пленниците! Свалете този кораб!

Аз също не бях забравен. Той опря дулото на пистолета си в слепоочието ми и натисна спусъка. Пистолетът не изгърмя.

Виждах побелелите от натискане кокалчета на пръстите… но спусъкът не помръдна. Лицето на Зенър доби пепеляв цвят, когато той разбра какво става. Замахнах и избих пистолета от ръката му.

После замахнах отдолу с юмрук, за да нанеса удара, който мисля, че бях пазил през целия си живот. Нагоре, по-бързо и по-бързо се движеше юмрукът ми, докато го удари право в челюстта, повдигна го във въздуха и го просна в безсъзнание на земята. Потрих зачервените си кокалчета и разбрах, че се хиля като глупак.

— Оръжията ви няма да стрелят! — отново прогърмя гласът от небето и дори въпреки ехото и изкривяването от усилвателя познах гласа на капитан Варод. — Този кораб създава поле на ентропия, което не позволява метал да се движи по метал или електрони да текат. То не засяга живите форми. Следователно ако вие, скъпи граждани на Чоджеки, бъдете така добри да разоръжите нашествениците, аз ще ви бъда безкрайно благодарен.

Прозвуча бързо тропане на крака, тъй като мнозина дезертьори дотичаха първи. Гледката на помътнелите очи на офицерите и почервенелите носове на сержантите не беше приятна. На кораба над нас се отвори люк и по въжената стълба слезе позната униформена фигура. Усетих ръка на рамото си, обърнах се и видях прекрасното лице на Нийб, усмихнато.

— Това означава ли, че всичко свърши, Джим?

— Да, и краят е щастлив.

— Какво ще стане сега?

— Нашествениците ще си отидат и никога няма да се върнат. Вашата планета отново ще си бъде ваша. И тук вечно ще цари мир.

— И ти ли ще заминеш?

Сърцето ми заби бързо, стиснах ръката й и се приготвих да се удавя в тези очи. После изплувах и се отърсих.

— Не зная… не, не е вярно. Зная. Колкото и привлекателни неща да има тук — стиснах ръката на най-привлекателното от тези неща — след време аз няма да съм щастлив. Нито онези около мен. Твоята планета, моля да ме извиниш за думите, но не бих искал да свиквам с нея. Има много светове, които още не съм видял. Галактиката е много голяма. Болно ми е да го кажа, но аз трябва да напусна.