Читать «Стоманеният плъх в танц със смъртта» онлайн - страница 104

— Тук далекопроводите се заравят под земята.

— Ние също ще бъдем заровени — заявих аз и посочих далечната колона приближаващи войници, — ако бързо не направите нещо.

— Бъдете спокоен — посъветваха ме хладнокръвно те. — Тази трансформаторна станция ще ни скрие от погледите им. Тръгваме.

Беше прав. Бързо изскочихме от скривалището и се прилепихме до бетонната стена. След това до една боядисана в червено метална врата, покрита със скелети и кръстосани кости и предупреждения за мигновена смърт. Това не спря Стърнър, който отиде до вратата и откри клавиатура на секретна ключалка. Той набра бързо кода и отвори вратата. Влязохме вътре, а Стърнър затвори и заключи тежката врата зад нас.

— Какво ще стане, ако се опитат да ни последват? — попитах и огледах добре осветената стая. Нямаше какво да се види, освен дебелия кабел, който влизаше от тавана и изчезваше в пода.

— Невъзможно. Те не знаят кода. Ако въведат погрешен номер, вратата блокира и в електроцентралата се включва аларма.

— Могат да я разбият.

— Не е лесно. Дебела стомана, поставена в бетон. Има ли причина да го правят?

Не можех да се сетя за такава и след ходенето не се чувствах на себе си. Седнах, после легнах и за секунда затворих очи.

Събудих се с лош вкус в устата.

— Много се радвам, че поспахте — каза докторът, избърса ръката ми и забоде иглата на спринцовката. — Почивката е най-доброто лекарство. Тази инжекция ще отстрани остатъчните симптоми от умората и всякаква болка.

— Колко време съм спал?

— Цял ден — отговори Стърнър. — Вече е тъмно. Бях навън, войниците ги няма. Във всеки случай скоро щяхме да ви събудим. Искате ли вода?

Изпих почти всичката и въздъхнах. Чувствах се много по-добре. Дори не се олюлях, когато станах.

— Време е да тръгваме.

Докторът се намръщи.

— Може би е по-добре да почакате, докато подейства инжекцията.

— Ще се оправя, благодаря. Мина доста време, откакто напуснахме града и започвам да се тревожа.

Докато вървяхме, треперенето ми изчезна. В гората бе тихо, преследвачите си бяха отишли, светът беше наш. Стърнър водеше с обичайния си бърз темп. Докторът не ме изпускаше от очи и скоро поиска да спрем, за да вкара аналитичната си машина в ръката ми. Остана доволен от резултата и ние отново тръгнахме. Ходенето ангажира вниманието ми, докато отново стигнахме до покрайнините на града. Щом погледнах сградите, всичките ми лоши предчувствия се върнаха.

Бях прав. Още беше тъмно, когато достигнахме първите къщи, движейки се тихо между постройките и градините на предградието, за да избегнем охраняваните главни улици. Задната врата на нашето убежище беше отключена, влязохме и я заключихме.

— Носите птицата! — извика весело Мортън, когато влязохме. Кимнах и я хвърлих на кушетката; после се стоварих до нея и се огледах. Всички останали си бяха отишли.