Читать «Портретът на моя двойник» онлайн - страница 16

— Разкарай тия боклуци! — Повдига вестника и го отмества към Хиената. Кога изчезнаха първите карти от ръцете му, никой не видя. Той държеше в ръцете си колодата, която аз поставих. Но това е само началото, лека разгрявка. Дръпвам се назад и съм сериозен, ни лук ял, ни лук мирисал. Вляво от мене бай Петко пъшка угрижено и пафка цигара след цигара.

Моят ортак е олимпиец. Раздава небрежно картите. В Хиената ще отиде сервирано каре аса, а нашата е вързана в кърпа. Гледам го как лакомо набива солени фъстъци и ми идва да се изхиля. Ей сега тънкият удар по мутричката. След това нека бетонира играта.

Поглеждам часовника си. Точно навреме. Часът е вече два.

Пред очите ми се разиграва рядко красиво зрелище. Какъв Олби, Алби или Елби! Хиената с абсолютното каре в ръце, пропасува гадината, бай Петко има трици и бяга. Аз отварям, макар че няма да играя, моя ортак утроява.

— Още по три! — казва Хиената. Аранжирали сме го като народна песен.

Разглеждам го и се опитвам да запомня картинката, дано и друг път, когато няма да знам картите му, има същото състояние. Никой не може да познае какво държи този тип, толкова е равен.

— Двеста и седемдесет! — повдига тихичко и някак въпросително моя ортак. Очилата му блестят предизвикателно. Той е много любезен.

— Внасяй! — изсумтява Хиената, дъвчейки фъстъци и мята подозрителни погледи към ортака.

Този отдясно отброява елегантно парите и ги поставя на пода. Хиената вади от джобовете си банкнота по банкнота. Хвърля върху купчината. Целият под е точно петстотин и шестдесет лева.

Сега моят ортак провежда любимата си игра:

— Карти?

— Серви! — отвръща Хиената и продължава да лапа солени фъстъци.

„Ох, как ще се задавиш!“ — готов съм да извикам аз и да му плюя в карето.

Този отдясно се облакътява съвсем близо до противника и дълго го съзерцава. Оня невъзмутимо дъвче фъстъците.

— Преди да съм теглил карти, ти предлагам да делим! — казва моят ортак.

Приели сме, че когато в играта останат само двама души, могат по взаимно съгласие да си разделят онова, което се намира на пода и да се откажат от битката. Това си е наше правило.

— Гледай си картите! — отвръща безсърдечно Хиената.

— Виж на какво ти предлагам! — Моят ортак с чудесно движение сваля картите. Той има флеш от купи с тираж за кент флеш. Седмица, деветка, десетка, вале и дама. Това е възхитителен, чуден ход!

Одеве, преди играта, ми беше казал: „Ще използуваме номера, с който в Африка ловят маймуните, нали знаеш вица? Взимат една кратуна, пробиват й дупка, колкото да влезе маймунска ръка и вътре поставят маймунско лакомство. Връзват кратуната здраво за някое дърво. Маймуната идва, подушва лакомството и веднага пъхва ръката си вътре и го сграбчва. Но свитата в юмрук ръка не може да излезе от кратуната, маймуната дърпа и не се сеща да пусне лакомството, за да си измъкне ръката. Това ще бъде нашият принцип!“