Читать «Портретът на моя двойник» онлайн - страница 14

И всъщност за какво ли го мразя? Защото е някакъв античовек? Не, никога не съм бил пазител на човечността, има си хора за тая работа. Защото е по-силен от мене? Глупости. Наистина му завиждам за интуицията и за здравата, печеливша игра, но това не е причина за омразата ми. По-рано не го мразех. Това започна, откакто направих ортаклъка с Този отдясно и той ми довери своята смъртна омраза към Хиената. Не ме е срам да призная, че го мразя заради моя ортак. Ето нещо много характерно за мене — когато застана на страната на някого, винаги се хвърлям най-ожесточено срещу противната страна. Ужасно обичам да доказвам на моите приятели, че техните врагове са двойно по-големи мои врагове. Точно като в оная идиотска пословица, която се опитват да припишат на цял народ — по турчин от султана и по католик от папата. Не зная какво точно се извършва в мене, но чувствувам непрекъсната нужда да засвидетелствувам приятелството си с мразене и правене на мръсотии. А когато Този отдясно ми предложи съюз и плана да смажем Хиената, бях във възторг. В дните, през които се срещахме, аз непрекъснато говорех против Хиената, разказвах несъществуващи негови номера, измислях подлости, които семплият му мозък никога не може да изобрети, изобщо създадох непоносима антихиенска атмосфера. Този отдясно се радваше на моята злоба и аз му бях признателен.

В подобно положение се намерих и в редакцията, когато Шефа ми каза, че не може да понася колегата Никифор. Пет минути по-късно престанах да поздравявам Никифор и вече имах десетина идеи каква каша да му забъркам. На другия ден изобщо не можех да го търпя и му дадох да разбере това. На обед в стола той седна на масата ми, а аз с отвращение се вдигнах и чувствувах, че наистина го мразя. Тогава започнах да се ровя във всичко, което прави той. И тук, разбира се, моята фантазия, ме изпревари. Тъй като Никифор беше посредствен журналист и не правеше нищо интересно, започнах да измислям и го надарих с такива злодейски планове, че когато ги съобщих на Шефа, шапката му хвръкна. За дълго време влизах в кабинета му с тайнствено лице и ние двамата надълго и на сериозно обсъждахме какви мерки да предприемем срещу Никифор, цели месеци се занимавахме с това, а аз непрекъснато изострях атмосферата. Шефа започна много сериозно да се безпокои. А в действителност тоя Никифор беше от категорията на тъпите непукисти, все едно му беше какво става около него и за него. Тъкмо с това си държане той потвърждаваше всички мои обвинения. Шефа вече го мразеше най-аргументирано, а аз го мразех с фанатизъм.

Накрая скочих на едно наше събрание и като използувах действителни пропуски на Никифор в работата (кой ли ги няма!), като разшифровах подтекста (ах, този подтекст!) на неговите писания, го изкарах чиста проба враг. С каква възхитителна пламенност запитах дали неговото място е при нас. Залата беше онемяла, а аз на върха на удоволствието си изтърсих още една поредица от най-изящно тъпите приказки за задачите на нашия печат, за значението на втората страница във вестниците (нали печеля благодарение на тая втора страница) и за нашия обществено-политически дълг. Разбира се, веднага разхвалих Шефа. Непукистиката на Никифор се пукна, той си подаде оставката, а мен ме имаха вече за най-приближен на шефа. Работата е в това, че аз и по-късно продължих да си мразя Никифор и ми беше неприятно да го срещам по улиците. Струва ми се, че до края на живота си ще го мразя. А пък моят приятел Пецо ме навива да отида и му се извиня и да напиша някакво писмо, с което да кажа, че съм се заблудил. Хайде де, такава сантименталност! Пък може и да го направя. Ако ме хванат дяволите в един момент, бих отишъл да се хвърля в краката на този Никифор (представяте ли си зрелището?), глупакът ще бъде покъртен от моята изповед и ние ще станем такива интимни приятели, че после аз ще му говоря с половин глас за мръсотиите на Шефа и нищо чудно за компенсация да намразя него сто пъти повече.