Читать «Портретът на моя двойник» онлайн - страница 13

— Поне за конячец ми остави, бе!

Но те са хора с илюзии, хазартни поети и вярват, че при следващата заплата ще извият дебелия врат на Хиената. Блажени вярващите. Затова ние с Този отдясно проведохме агитация да зарежат Хиената и да играят с нас, хем по-малко пари ще им взимаме, хем ще се държим културно, даже може и да им ръкопляскаме…

Пък и какъв общ език могат да имат с този кръгъл простак. Хиената не може да сглоби едно свястно изречение. На бас, че дипломата му от политехниката някой друг е изкарал. В нормален разговор заеква и поразява с най-просташки тон. Никога не казва „жена“, а „женска“, мислите му са отчайващо тъпи, непоносимо е за всеки нормален гражданин да го слуша. Но щом стане дума за покер, нещо у него се отприщва или, по-точно, той се съживява, преобразява и не е същият. Остра наблюдателност, бързо съобразяване, светкавични комбинации и чудесен ловджийски нюх. Ако Този отдясно е преди всичко психолог, Хиената има гениална интуиция. Да не говоря за неговата чисто хиенска стръвност и принципа „Грабни и бягай“.

Вън от покера той престава да живее, изпада в животинска летаргия и нищо не му е интересно. Картите го съживяват. Като някакво лабораторно произведено човече, поръчано и отгледано само за да играе карти. Неговата едностранчивост едновременно ме ужасява и възхищава. Нищо чудно, когато един ден бъде мъртъв и поставят до ковчега му карти, той да се привдигне и да каже грубо и нахално:

— Внасяй!

Хиената изисква „подът“ да бъде винаги чист, което значи всичко заиграно да се внесе незабавно. Не признава никакво „увисване“. Който си е свършил парите, да отиде да си вземе, а ако няма — много му здраве.

— Внасяй! — повтаря той и вече се знае кой прибира париците.

Нищо не ме е дразнело толкова, колкото просташката грубост на тоя тип. Не мога да понасям и присвиванията на очите му, толкова са противни.

Един приятел твърдеше, че всички хора имат хубави очи. Това ме накара да зяпам къде когото срещна и бях изненадан. Наистина, всички очи, които видях, имаха някакво свое очарование независимо от формите на лицето, своя отделна красота. Мъже и жени, старци и деца, всички имаха такива хубави, изразителни, пълни със смисъл, тайна и живот очи. Бях готов да пиша двойка на наблюдателността на световните писатели, които са измисляли разни грозни и безлични очи. Очевидно ги бъркаха с грозните и безлични състояния. Хиената беше единственото изключение. Или пък аз толкова силно го мразя, че не съм способен да видя нищо хубаво в него. Колкото и да го гледа човек, колкото и да чака да промени израза си, все това си е — избледняло от слънцето сиво перде, зад което се крие някакъв наемник и дебне.

Мразя го. Иска ми се да скоча и да го пребия, да му направя най-жестока мръсотия. Ах, каква фантазия имам за правене на мръсотии! Мога да бъда ръководител на обществена организация за услужване с мръсотии. Но всичко, което съм в състояние да измисля, е малко за Хиената. Ще ми се да го докарам до най-болезнено страдание, до психическа агония, да го виждам да се гърчи, животното му с животно. До ден днешен една кокошка не съм заклал, но на Хиената бих забил ножа, без да мигна…