Читать «Сираци на Вселената» онлайн - страница 80

Брат му бе мъртъв.

Хю подаде отново главата си навън от вратата.

— Хайде, Джо-Джим — извика той. — Всички сме вътре.

— Влез вътре — заповяда Джим. — Затвори вратата.

— Но…

— Влизай вътре!

Джим се обърна, натисна лицето му и затвори вратата след него. За момент Хю зърна учуден ножа и пронизаното от него, клюмнало, безжизнено лице. След това вратата се затвори под носа му и той чу обръщането на лоста.

Джим се обърна отново към нападателите. Той се отблъсна от преградата със странно натежали крака и се хвърли насреща им, стиснал с две ръце дългия си колкото човешка ръка нож, който приличаше по-скоро на ятаган, отколкото на сабя. Ножовете пееха насреща му, звънтяха по железния му нагръдник, врязваха се в краката му. Той замахна и описа широк непохватен откос с две ръце, с който изкорми един от противниците си, разсичайки го почти надве.

— Това е за Джо!

Ударът го спря. Той се обърна във въздуха, закрепи се и замахна отново.

— Това е за Бобо!

Обкръжиха го; той косеше с широк размах, без да се интересува къде удря, щом острието му срещаше съпротива.

— А това е за мен!

Един нож се заби в бедрото му. Това дори не го забави; краката бяха заменими при безтегловност.

— Един за всички!

Някакъв мъж го нападна в гръб — той усещаше близостта му. Няма значение, тук пред него също имаше един — някой, който имаше сетива за стоманата. Той замахна и изкрещя:

— Всички за е…

Думите заглъхнаха, но ударът бе доведен докрай.

Хю се опита да отвори вратата, която бе хлопната под носа му, но тя не помръдваше. Долепи едното си ухо до стоманата и се ослуша, но херметическата врата не пропускаше нищо.

Ерц го докосна по рамото.

— Хайде — подкани го той. — Къде Джо-Джим?

— Остана там.

— Какво! Отвори вратата, доведи го.

— Не мога, не иска да се отвори. Той беше решил да остане, сам я затвори.

— Но ние трябва да го намерим — дали сме си кръвна клетва.

— Мисля — каза Хю, озарен от внезапно просветление, — че това е причината, поради която той остана.

Той разказа на Ерц какво бе видял.

— Както и да е — заключи той, — за него дойде Края на Дългия път. Върви и подай маса в оня Конвертор. Искам енергия.

Те влязоха в малкия Кораб; Хю затвори вратите на въздушните възглавници зад тях.

— Алън! — извика той. — Ще стартираме. Дръж онези проклети жени настрана да не пречат.

Той се настани в пилотското кресло и угаси светлините.

Закри в тъмното една конфигурация от зелени лампички. Върху сгъваемото писалище светна надпис: ЗАДВИЖВАНЕ ГОТОВО. Ерц се бе заловил за работа. Ето! — помисли си той и задейства пусковата комбинация. Последва кратка пауза, някакво мимолетно и предизвикващо гадене накланяне — някакво усукване. Това го изплаши, тъй като той нямаше откъде да знае, че изстрелващите подвози се бяха наклонили, за да компенсират нормалното въртене на Кораба.

Стъклото на отвора за наблюдение пред него бе осеяно със звезди; те бяха свободни, движеха се!

Но блясъка на приличните на скъпоценни камъни светлини не бе равномерен, каквото неизменно бе, гледан от верандата или отразен върху стените на Командната зала; някакво огромно, метално тяло сияеше с меки отблясъци под светлината на звездата, в чиято система бяха навлезли. Отначало той не можеше да си обясни какво е това. После, под напора на някакво суеверно страхопочитание, той осъзна, че виждаше самия Кораб, истинския Кораб, гледан Отвън. Независимо от отдавнашното му интелектуално съзнаване на истинската природа на Кораба, той никога не си го бе представял как изглежда. Звездите, да; или повърхността на някоя планета — бе полагал усилия да усвои тази представа; но външната повърхност на Кораба, не.