Читать «Сираци на Вселената» онлайн - страница 17

Това водеше до едно от техните основни различия в мненията. Джим смяташе Алън Куотърмейн за най-великият човек, който е живял някога; Джо държеше на Джон Хенри.

И двамата бяха необикновено влюбени в поезията; можеха да рецитират страница след страница от поезията на Киплинг и бяха почти толкова влюбени в Рислинг, „слепият певец на космическите пътища“.

Бобо влезе заднишком. Джо-Джим посочи с палец към Хю.

— Слушай — рече Джо, — той ще излезе навън.

— Сега ли? — отзова се щастливо Бобо и се ухили раболепно.

— Ти и тоя твой стомах! — отвърна Джо и почука с кокалчетата на ръката си по чутурата на Бобо. — Не, няма да го ядеш. Ти и той — кръвни братя. Ясно ли ти е?

— Не яде него?

— Не. Биеш се за него. Той се бие за теб.

— Добре. — Карфичестата глава сви рамене пред неизбежното. — Кръвни братя. Бобо знае.

— Така. Сега отиваме горе на мястото, където всички летят. Ти върви напред и се оглеждай внимателно.

Те поеха нагоре в колона по един, като джуджето тичаше напред да оглежда пътя, следвано от Хойланд, а Джо-Джим завършваше колоната, и докато Джо гледаше напред, Джим наблюдаваше тила им, извърнал глава през рамото си.

Изкачваха се все по-нависоко и по-нависоко, като с всяка следваща палуба тежестта се изплъзваше незабележимо от тях. Най-накрая излязоха на едно равнище, отвъд което нямаше повече накъде да се върви, нямаше никакво пространство над тях. Палубата беше леко извита, създавайки усещането, че истинската форма на пространството е един гигантски цилиндър, но над главите им някакъв металически простор, който се извиваше по съшия начин, закриваше полезрението и пречеше да се види дали палубата наистина се извиваше назад от самосебе си или не.

Нямаше истински прегради; големи греди, толкова грамадни и дебели, че създаваха впечатление за прекомерна, ненужна сила, стърчаха нагъсто около тях, отделяйки пода и тавана на равно разстояние един от друг.

Теглото беше незабележимо. Ако човек застанеше неподвижно на едно място, незабележимият остатък от тегло, би свалил постепенно тялото долу до „пода“, но „горе“ и „долу“ тук бяха термини, общо взето, лишени от смисъл. На Хю това не му харесваше — предизвикваше давене в гърлото му, но Бобо изглеждаше доволен и не се чувстваше непривично. Той се носеше във въздуха като някаква непохватна странна риба, отблъсквайки се от гредите, тавана и пода както му беше удобно.

Джо-Джим определи курс, успореден на общата ос на вътрешния и външния цилиндър, следвайки един коридор образуван от постоянно редуващите се пространства между гредите. По протежение на прохода имаше парапети и той продължи по един от тях като паяк, който следва нишката си. Той разви забележителна скорост, която Хю неумело се стараеше да поддържа. След известно време той овладя умението на лесното, без каквото и да било усилие, придърпване с ръцете нагоре, дългото хлъзгане, което не срещаше каквото и да било препятствие освен съпротивлението на въздуха и случайното драсване на пръстите на краката или ръката о пода. Но беше прекалено зает, за да може да прецени на какво разстояние се бяха отдалечили, преди да спрат. Може би на километри, но не знаеше.