Читать «Когато лъвът се храни» онлайн - страница 5

Двамата спориха по целия път до подножието на стръмния склон. Шон носеше ловната пушка, преметната през рамо, като придържаше приклада й с двете си ръце.

— Идеята беше моя, нали — предяви той претенциите си.

— Но аз пръв видях голямата антилопа — протестира Гарик. Отново бе събрал смелост, с всяка измината крачка страхът му от наказание избледняваше.

— Това не се брои — осведоми го брат му. — На мен ми хрумна идеята за ловната пушка, затова аз ще стрелям.

— Как става така, че винаги ти си правиш кефа? — попита Гарик и Шон се разгневи от този въпрос.

— Когато ти намери гнездото на ястреба при реката, аз ти позволих да се изкатериш до него. Не беше ли така? Когато ти намери дяволицата3, аз ти позволих да я храниш. Така ли беше? — попита той.

— Добре де. След като аз видях голямата антилопа, защо не ми разрешиш да стрелям пръв?

Онемя от тази наглост, но стисна още по-здраво приклада на пушката. За да спечели спора, Гарик ще трябва да му я отнеме, и понеже той знаеше това, се намръщи още повече. Шон спря сред дърветата в подножието на стръмния склон и погледна брат си през рамо.

— Ще помагаш ли или сам да свърша работата?

Гарик впи поглед в земята и ритна едно клонче. Подсмръкна шумно, сенната хрема винаги го мъчеше сутрин.

— Е? — попита Шон.

— Какво искаш да направя?

— Стой тук и брой бавно до хиляда. Аз ще обиколя склона и ще се скрия на мястото, където голямата антилопа мина вчера. Когато свършиш да броиш, изкачи се по оврага. На половината път започни да викаш. Антилопата ще изскочи както вчера — съгласен ли си?

Гарик кимна намусено.

— Донесе ли веригата на Тинкър?

Измъкна я от джоба си и щом я видя, кучето се дръпна. Шон го хвана за нашийника и Гарик му я окачи. Тинкър сви уши и ги изгледа укорително.

— Не го пускай. Тази стара антилопа ще го разпори. А сега започвай да броиш — нареди Шон и се закатери нагоре.

Движеше се много наляво от оврага. Тревата по склона бе хлъзгава, пушката му тежеше и от време на време стъпваше върху остри камъни. Удари си палеца на крака, който започна да кърви, но продължи да се изкачва. В края на храсталака имаше изгнило дърво, с което Шон беше отбелязал скривалището на голямата антилопа. Прекрачи го и спря точно на върха на склона, където единствено главата му се подаваше над люлеещата се трева. Дишаше тежко. Намери една скала с размери на бъчва за бира, подиря пушката и се сви зад нея. Положи приклада върху скалата, прицели се надолу по хълма, като провери и двете цеви. Представи си как антилопата попада на мушката и усети как по ръцете, раменете и врата му преминава тръпка.

— Дори няма да я следя — тя ще се движи доста бавно, вероятно в ситен тръс. Ще се целя право в плешките й — прошепна той.

Отвори пушката, извади двата патрона от джоба на ризата си, постави ги в цевите и я затвори. Трябваше да напрегне всичките си сили, за да запъне огромните причудливи ударници, но накрая успя. Опря я на скалата до себе си и се загледа надолу по склона. Оврагът вляво бе тъмнозелен, а право под него имаше поляна, която големият мъжкар щеше да пресече. Отметна нетърпеливо перчема, той бе влажен от пот и падаше в очите му.