Читать «Когато лъвът се храни» онлайн - страница 3

Гарик беше строен, с китки и глезени като на момиче. Косата му беше кестенява и падаше на кичури на врата, кожата му беше покрита с лунички, носът и ъгълчетата на бледосините му очи бяха зачервени от постоянната сенна хрема. Хирургическите занимания бързо омръзнаха на Шон. Протегна ръка и започна да си играе с едно от клепналите уши на Тинкър, с което наруши ритъма на учестеното дишане на кучето. То преглътна два пъти и от края на езика му покана слюнка. Гарик вдигна глава и изгледа склона. Малко след мястото, където бяха седнали, започваше един от овразите, обраснали с храсталак. Неволно затаи дъх.

— Шон, виж ей там — при храсталака! — Гласът му трепереше от възбуда.

— Какво има? — Брат му погледна изненадано. И тогава го забеляза.

— Тинкър, стой мирен. — Гарик хвана нашийника на кучето и завъртя главата му, за да не види животното и да не го подгони. — Това е най-голямата стара Inkonka2 в света — прошепна той.

Шон беше прекалено съсредоточен, за да му отговори.

Антилопата внимателно си проправяше път през храсталака. Беше голям мъжкар, почернял от старост, петната на хълбоците му бяха избледнели като стари тебеширени белези. Със свити уши и високо вдигнати спираловидни рога, голям колкото пони, но с лека стъпка, той излезе на открито. Спря и поклати главата си от една страна на друга, проверявайки дали не го грози опасност, сетне заподскача надолу по хълма и изчезна в друг овраг. Миг след като изчезна, близнаците останаха неподвижни, после възбудено заговориха едновременно.

— Ей, видя ли го — какви рога имаше!

— Да е толкова близо до дома и да не подозираме за съществуването му.

Те скочиха и продължиха да говорят възбудено. Тинкър се зарази от вълнението им. Обикаляше ги и лаеше. След първите няколко мига на объркване Шон овладя положението просто като надвика противниковата страна.

— Обзалагам се, че се крие в оврага всеки ден. Уверен съм, че стои там целия ден и излиза само през нощта. Я да отидем да проверим.

Поведе брат си надолу по склона.

В края на храсталака, в една тъмна и хладна малка пещера, сред високата растителност те откриха скривалището на мъжката антилопа. Земята бе утъпкана от копитата й и покрита с изпражненията й. На мястото, където бе лежала, се бяха очертали контурите на тялото. По постелята от листа бяха останали няколко косъма със сиви връхчета. Шон клекна и взе един.

— Как ще го хванем?

— Можем да изкопаем дупка и да сложим в нея заострени колове — предложи разпалено Гарик.

— Кой ще я изкопае — ти ли? — попита Шон.

— Би могъл да помогнеш.

— Ще трябва да е доста голяма — каза загрижено Шон.

Двамата замълчаха, докато преценяваха колко труд ще отиде за изкопаването на такъв капан. Отхвърлиха идеята.

— Можем да вземем другите деца от града и да подгоним животното с нашите пики — каза Шон.

— Колко пъти сме ходили с тях на лов? Сигурно стотици, а не сме хванали дори една малка южноафриканска антилопа — да не говорим за голяма антилопа. — Гарик се поколеба, но продължи: — Освен това спомни си какво направи онази голяма антилопа на Франк ван Есен, а? Когато спря да го мушка, трябваше да набутат всичките му черва в дупката на стомаха му!