Читать «Когато лъвът се храни» онлайн - страница 257

Стигнаха до шахтата. Краищата й бяха изровени и тревата, поникнала по тях, висеше надолу. Машините ги нямаше, беше останала само една тел, с която беше ограден отворът на шахтата. Шон се наведе, взе голямо парче скала и го хвърли през оградата. Стояха безмълвни и слушаха как парчето се удря по стените на шахтата, докато лети надолу. Продължи доста дълго и когато най-после удари в дъното, ехото се чу като слаб звук, идващ от стотици метри дълбочина.

— Хвърли още! — нареди Дирк, но Катрин го спря.

— Не, Шон, не, хайде да тръгваме. Това е злокобно място. — Тя потрепери. — Напомня ми гроб.

— Действително има нещо такова — каза той, припомняйки си тъмнината и скалите, които го бяха притиснали там долу.

— Хайде да си тръгваме — настоя тя и те се отправиха към мястото, където ги чакаше Мбиджейн с каретата.

Шон беше весел по време на обяда, пи малко вино, но Катрин беше уморена и по-нещастна, отколкото когато напуснаха Луи Трешар. Беше започнала да разбира какъв живот е имал, преди да го срещне, и сега беше уплашена, че може да поиска пак да се върне към него. Тя познаваше само степта и живота на пътуващите бури и знаеше, че никога няма да свикне да живее така. Наблюдаваше как се смее и шегува по време на вечерята, с каква лекота даваше поръчките на белия келнер, начина, по който си служеше с приборите, наредени пред тях на масата, и накрая не издържа.

— Да се махаме оттук, нека да се върнем в степта.

Шон я загледа изненадано.

— Какво?

— Моля те, Шон, нека да си отидем. Колкото по-рано си тръгнем, толкова по-бързо ще можем да купим фермата.

Той се усмихна хитро.

— Ден или два нямат значение. Започваме да се веселим, довечера ще те заведа да танцуваш, нали ще съгрешаваме, спомняш ли си?

— Кой ще остане при Дирк? — попита тя тихо.

— Мбиджейн. — Шон я погледна многозначително. — Ти се наспи следобед, а довечера ще излезем и ще му отпуснем края.

Засмя се при спомена, който този израз предизвика у него.

Когато същата вечер Катрин се събуди, тя разбра и другата причина за депресията си. За пръв път след второто раждане цикълът й се бе възстановил и тя се чувствуваше зле физически и душевно. Не каза на Шон. Изкъпа се и облече жълтата рокля. Отиде в банята и започна да реше косата си бързо и нервно. Дърпаше гребена през косата, докато кожата на главата й пламна, но косата оставаше все така безжизнена, толкова безжизнена, колкото и очите, които я наблюдаваха от жълтото лице в огледалото.

Шон застана зад нея и се наведе да я целуне по бузата.

— Изглеждаш като сноп златни летви, висок метър и шестдесет и пет. — Но веднага разбра, че жълтата рокля беше грешка. Твърде много се сливаше с жълтия цвят на косата й. Мбиджейн чакаше отвън.