Читать «Когато лъвът се храни» онлайн - страница 254
Уилбър Смит
— Продавам говеждо месо — аз съм в Комитета по отглеждане на добитък. — В гласа му имаше нотка на гордост. — Тук съм, за да подновя договора и сключа нови.
— Кога се връщаш?
— Влакът ми тръгва след час.
— Е, има време за по една чашка, преди да тръгнеш. Какво да бъде?
— Бренди, благодаря.
Шон поръча напитките, взеха ги и изведнъж осъзнаха, че цели десет години стоят между тяхната, някога истинска, близост.
— И така, какво си правил през всичките тези години? — наруши мълчанието Денис.
— Това-онова, нали знаеш — малко миньорство, а сега тъкмо се връщам от степта. Нищо особено.
— Е, добре е, че се видяхме пак. А здравето ти?
— А твоето? — попита Шон и изведнъж се сети, че има новини за семейството си, новини, каквито не е имал от години.
— Как са всички в Лейдибург, сестрите ти?
— И двете се задомиха, аз също, имам четири сина. — Гордостта пак се прокрадна в гласа му.
— Познавам ли я?
— Одри — знаеш я, дъщерята на стария Пай.
— Не! Това е чудесно, Денис! Тя беше хубаво момиче — извика той.
— Най-хубавото — поправи го Денис.
Той имаше вид на преуспяващ човек, добре гледан съпруг и добре хранен — коремът му вече доста тежеше. Чудеше се дали и неговият не е такъв.
— Разбира се, старият Пай почина. Рони пое банката и магазина.
— Мишокът, с уши на прилеп? — каза Шон и разбра, че направи грешка.
— Той е вече член на семейството ми, Шон. Много е честен и е умен бизнесмен — намръщи се Денис.
— Съжалявам, само се пошегувах. Как е майка ми? — промени темата той. Зададе въпроса, който беше на устата му през цялото време.
Лицето на Денис се смекчи, по него се разля топлина.
— Както преди, има магазинче за дрехи, точно до този на Рони. Това е малка златна мина, никой и не мисли да купува от друг, освен от магазина на леля Ада. Тя е кръстница на две от децата ми. Мисля, че е кръстница на половината от децата в областта… — Изведнъж стана сериозен. — Поне да й бе писал, Шон. Не можеш да си представиш каква мъка си й причинил.
— Поради ред обстоятелства — отговори Шон и сведе поглед.
— Това не е извинение. Имаш задължение, което си пренебрегнал.
Шон повдигна очи и го погледна, без да скрива раздразнението си — ти, дребно човече, ти, надуто, проповядващо, малко човече, гледаш на света през ключалката на собствената си важност. Душата на Шон се бунтуваше, а устата мълчеше. Денис не забеляза реакцията му и продължи:
— Това е урок, който човек трябва да научи, докато е малък — всички ние имаме дълг и задължения. Човек израства, когато поеме товара, който обществото му е поставило. Вземи моя случай, въпреки огромната работа, която имам по фермата, сега аз притежавам Махобас Клооф и освен задълженията към семейството си имам време да съм представител на нашата област в Комитета за отглеждане на добитък за месо, освен това съм член на църковния съвет и управата на селото и имам пълното основание да считам, че ще ме поканят да стана кмет. — След това погледна строго към Шон. — А ти, ти какво си направил досега в твоя живот?