Читать «Свят на смъртта II» онлайн - страница 23

— Дай ми малко от твоето месо — жаловито помоли той и едва като чу тънкия глас, Джейсън разбра, че пред него стои момиче. Но всички роби изглеждаха толкова еднакви със сплъстените си коси и кожените наметки! Откъсна парче месо.

— Вземи. Седни и го изяж. Как ти е името? — Бе решил в замяна на щедростта си да изкопчи малко информация от момичето.

— Иджале.

Все още права, тя заръфа месото, което стискаше здраво в юмрука си, а с другата си ръка взе да се чеше по рошавата глава.

— Откъде си? Винаги ли си живяла… така? — Как да попиташ един роб дали винаги е бил роб?

— Не съм оттук. Първо бях при Бул’ваджо, после при Фасимба, а сега съм собственост на Ч’ака.

— Кой е Бул’ваджо? Някой като нашия господар Ч’ака ли?

Тя кимна, без да престава да дъвче.

— А тия д’зертано, от които Фасимба измъква стрели, те какви са?

— Ти май не си много наясно — рече тя, като довърши месото и облиза мазните си пръсти.

— Достатъчно съм наясно, за да измъкна месо, когато ти нямаш никакво. Тъй че не ми се отплащай с подигравка. Кои са тия д’зертано?

— Всички знаят кои са — сви рамене тя в недоумение и затърси меко място в пясъка, където да седне. — Живеят в пустинята. Разкарват се в каро. Миришат на лошо. Имат много хубави неща. Един от тях ми даде истинско съкровище. Нали няма да ми го вземеш, ако ти го покажа?

— Няма да го пипна. Само искам да погледна какво умеят да изработват. Ето ти още месо. Покажи ми сега твоето съкровище.

Иджале взе да рови в някакъв невидим джоб сред гънките на кожата и измъкна нещо в стиснатия си юмрук. Протегна гордо ръка напред и разтвори дланта си. На оскъдната светлина Джейсън различи стъклено червено мънисто.

— Нали е много хубаво? — попита тя.

— Да, хубаво е — съгласи се Джейсън и за миг го бодна искрено съчувствие, додето гледаше малката дрънкулка. Прадедите на момичето бяха пристигнали на тази планета с космически кораби и огромни научни познания. Откъснати от цивилизацията, потомците им бяха деградирали до това си състояние: почти лишени от разум роби, способни да ценят най-много от всичко някакво си безполезно стъкълце.

— Ами хайде — рече Иджале и легна по гръб в пясъка. Разтвори част от кожите и понечи да запретне другите към кръста си.

— Спокойно — каза й Джейсън. — Месото беше подарък, не е нужно да плащаш за него.

— Не ме ли искаш? — попита тя изненадано и отново покри голите си крака. — Значи не ме харесваш? Грозна съм, така ли?

— Прекрасна си — излъга Джейсън. — Да речем, че аз съм твърде уморен.

Дали девойката бе грозна или прекрасна? Не беше ясно. Немитата й разчорлена коса почти изцяло скриваше лицето й, а онова, което се виждаше от него, бе покрито с дебел слой мръсотия. Устните й бяха разранени, а на едната й буза имаше червена драскотина.

— Нека да остана с теб тази нощ, нищо че си твърде стар и не ме искаш. Мзил’кази постоянно ме иска, но той ми причинява болка. Ето го там.

Мъжът, когото тя посочи, ги наблюдаваше от безопасно разстояние и още повече се отдалечи, когато Джейсън вдигна поглед към него.