Читать «Свят на смъртта II» онлайн - страница 13

* * *

Има студ, който е тъй смразяващ, че се усеща като болка. Студ, който като нож прорязва плътта, преди да я направи безчувствена и после да я умъртви.

Джейсън се свести от собствения си дрезгав вик. Студът беше толкова силен, че изпълваше вселената. Миг по-късно осъзна, че е в ледена вода, и я изкашля от устата и носа си. Нещо го притискаше — с голямо усилие на волята разбра, че това е ръката на Мика. Той плуваше и в същото време придържаше главата на Джейсън над повърхността. Огромен тъмен силует, който можеше да бъде единствено корабът, бързо потъваше надалеч от тях, като изпускаше мехурчета и стенания, додето замлъкна завинаги. От студената вода вече не го болеше и Джейсън тъкмо започна да се отпуска, когато усети нещо твърдо под краката си.

— Изправи се и върви, проклет да си! — изръмжа Мика. — Не мога… да те нося… не мога… и себе си едва влача…

Измъкнаха се от водата редом, два пълзящи на четири крака звяра, които не можеха да стоят прави. Всичко наоколо изглеждаше нереално и на Джейсън му бе трудно да разсъждава. Не биваше да спират, в това бе сигурен, но какво друго би могъл да стори?

В мрака насреща им се появи мъждукаща светлина. Джейсън не можа да проговори, ала чу как Мика извика за помощ. Светлината ги приближи; беше някаква факла, вдигната нависоко. Мика се изправи на крака.

Беше като в кошмар: не човек, а някакво странно създание държеше факлата, цялото насечено от остри ъгли, озъбено и страшно. Пред него стърчеше нещо, подобно на пръчка, с което удари Мика; той падна, без да отрони звук, и съществото се обърна към Джейсън. Той нямаше сили да се бори, но все пак успя да се изправи на крака. Ноктите му заораха в заледения пясък, ала не можа да се надигне и изтощен от това последно усилие, се строполи ничком.

Мозъкът му се замъгляваше, но той не се предаваше. Чу тътренето на тежки стъпки по пясъка — трепкащата светлинка се приближи. Не можеше повече да стои с гръб към ужасната заплаха; с последните си капчици сила се претърколи заднишком и се взря в нещото, надвесено над него, а мракът на изтощението замрежваше очите му.

4.

То не го уби веднага, остана все така втренчено в него. Бавно се изнизаха няколко секунди, а Джейсън още бе жив и се насили да осмисли тази заплаха, изникнала от тъмнината.

— K’e vi stas el?… — продума съществото и едва тогава Джейсън си даде сметка, че то е човешко създание.

Смисълът на въпроса се закачи в периферията на изтощеното му съзнание; имаше чувството, че почти го разбира, макар никога преди да не бе чувал този език. Опита се да отговори, но от гърлото му излезе само пресипнало гъргорене.

— Ven k’n torcoy… r’pidu!

От тъмнината срещу брега изникнаха още светлини, разнесе се шум от тичащи крака. Докато приближаваха, Джейсън успя по-ясно да разгледа мъжа над него и разбра защо погрешно го бе взел за нечовешко създание. Крайниците му бяха целите увити в щампована кожа, а гърдите — защитени от плътно прихлупващи се кожи с кървавочервени шарки. Главата му бе скрита в спираловидната черупка на някакъв грамаден охлюв и отпред завършваше с остър връх; в черупката бяха пробити два малки отвора за очите. Едри, дълги колкото показалец зъби бяха прикачени към долния край на черупката, за да подсилят и без това страховитата външност. Единственото човешко нещо у съществото бе мръсната сплъстена брада, която стърчеше изпод маската. Имаше още много други детайли, които Джейсън не можеше да възприеме за тъй кратко време; през едното рамо бе преметнато нещо обемисто, на кръста бяха препасани тъмни предмети; тежка тояга ръгна Джейсън в ребрата, ала той бе твърде изнемощял, за да се съпротивлява.