Читать «Свят на смъртта II» онлайн - страница 12

— Не бъди такъв оптимист — подхвърли Джейсън. — Какво ще кажеш да ми свалиш ремъците сега? Кацането едва ли ще е много гладко, а ми се ще да оцелея, ако може.

Мика се намръщи.

— А ще ми дадеш ли дума, че няма да се опиташ да избягаш?

— Не. Пък и да ти дам, ти би ли ми повярвал? Ако ме освободиш, рискуваш. Нека не си правим илюзии, че нещата стоят другояче.

— Аз трябва да изпълня дълга си — отсече Мика.

Джейсън остана привързан към креслото.

Най-сетне се озоваха в атмосферата. Лекото свистене покрай корпуса на кораба рязко прерасна в остър вой. Управлението се изключи и те вече бяха в състояние на свободно падане. Триенето с въздуха нажежи до бяло външната обвивка на кораба и температурата вътре бързо започна да се покачва, въпреки охлаждащата система.

— Какво става? — попита Мика. — Ти си по-запознат с тези неща. Дали ще се разбием?

— Може би. Има само две обяснения. Или цялото управление е извън строя и при това положение ще се разлетим на парчета над цялата околност, или пък компютърът пести мощност за едно последно усилие. Надявам се да е второто. В наше време компютрите ги проектират много съобразителни, вкарват им всевъзможни платки за решаване на критични ситуации. Корпусът и двигателите си ги бива, но на командните системи не може да се разчита. В подобен случай един опитен пилот от плът и кръв би оставил кораба да пада колкото е възможно по-дълго и с по-голяма скорост и едва в последния момент ще включи управлението. Веднага ще пусне двигателите на пълна мощност — тринайсет G или още повече, стига да прецени, че пътниците могат да го понесат. Корпусът ще се посмачка, но кой го е грижа? Командните системи ще се използват за максимално кратко време по най-икономичния начин.

— Мислиш ли, че именно това става сега? — попита Мика, като побърза да се намести в креслото за ускорение.

— Само се надявам. Няма ли да ми отключиш ремъците, преди да си полегнеш? Кацането може да е тежко и тогава ще трябва спешно да бягаме оттук.

Мика се поколеба, после извади пистолета си.

— Ще те освободя, но ако се опиташ да направиш нещо, ще те застрелям. А като кацнем, пак ще те привържа.

— И на това благодарим — измърмори Джейсън, когато, вече свободен, си разтърка китките.

Декцелерацията ги сграбчи внезапно, като изкара на спазматични тласъци въздуха от дробовете им и ги залепи за пружиниращите кресла. Пистолетът на Мика лежеше на гърдите му тъй натежал, че той не можеше да го вдигне. Ала Джейсън така или иначе не бе в състояние да се изправи, нито дори да помръдне. Едва се крепеше в съзнание, пред очите му плуваха черни и червени кръгове.

Тежестта изчезна също тъй внезапно, както се появи.

Продължаваха да падат. Откъм кърмовия сектор се чу ръмженето на системата за управление, прищракаха релета, но отново не последва включване. Двамата мъже, приковани неподвижно към креслата, се гледаха един друг през целия неизмерим отрязък от време, докато корабът падаше.

При спускането си той се завъртя и се удари в повърхността под ъгъл. За Джейсън краят настъпи с поглъщаща го вълна от трясък, раздрусване и болка. Внезапният сблъсък го тласна нагоре и пристягащите ремъци се разкъсаха от инерцията на тялото му, която го запрати в другия край на кабината. Последната му съзнателна мисъл бе да защити главата си. Тъкмо вдигаше ръце, когато се блъсна в отсрещната стена.