Читать «Татул» онлайн - страница 110

Той настръхваше от тази мисъл и бързаше да я пропъди. Но нещо му подсказваше: „Погледни я, погледни я!“ И той с часове стоеше край нея и я наблюдаваше. Погледът й беше вторачен и студен, ръцете й трепереха, движенията й бяха пипкави и несигурни. Устните й се мърдаха, тя си приказваше нещо, спореше с някого и така се увличаше в мисълта си, тъй се заплесваше, че почваше да си приказва с глас. Иван долавяше само откъслечни думи, та не можеше да разбере какво толкоз я занимава.

Веднъж, като я гледаше така отпаднала и неспокойна, той седна до нея и започна да я моли:

— Майко ма, полежи си малко, стига си работила, нали виждаш, че от инфлуенцата още не си се оправила… Работата и без тебе ще се свърши… Пък и да не се свърши, то и без това човек не може да си поседне… Пък ти си стара вече, каквото си работила, работила си…

— Няма да се свърши без мене, синко, няма да се свърши без мене! — отвръщаше тя строго и клатеше заканително глава. — Гледам те, дремеш си ти и за нищо не искаш да знаеш… Пък времето си върви, времето не чака да ти уври умът… — Тя замълча за миг, погледна го някак съжалително и пак заклати глава: — Няма да се свърши без мене, няма!…

Иван я гледаше плахо.

„И това ли ще ни сполети!“ — чупеше отчаяно пръстите си той и не знаеше какво да й продума, как да я разтуши, да я поразвлече малко.

— Няма да се свърши, няма да се свърши без мене!… — повтаряше си като отслабнало ехо старата и клатеше глава.

— Кака шета вкъщи, аз си гледам добитъка и кърската работа — подхващаше кротичко Иван, — ти за какво има да се грижиш?… Хвани Петето за ръчичката, излез донякъде, поразходи се, идете на гости…

— Ще ида… в гробищата ще ида…

— Защо приказваш така бе, майко? — гледаше я умолително Иван. — Кажи, ако нещо те боли, ако не си добре, да те заведа в града на доктор… Ще продам малко жито, може и назаем да взема… Няма да те оставя така…

— Ще ме заведеш в пъкъла.

— Гледай каква си! — укори я галено Иван. — Послушай ме веднъж, най-сетне едно отиване не е кой знае какво…

Старата не отговори. Но и от погледа й, и от това отчаяно поклащане на главата той разбра, че приказките му не са хванали място.

„Какво тегло съм имал да тегля! — окайваше се Иван. — Какво да правя сега, къде да я водя, как да я лекувам!… Тю!… Право са казали хората: лошото не ходи самичко. Умря батю, мама се… — Иван не можа да завърши мисълта си, уплаши се. — Пък може да не е — окуражи се той. — Тя аслъ си е такава, опърничава.“

Иван отиде при Тошка в кухнята и се спря на вратата.

— Лошо! — рече той с въздишка. — Лошо!

Тошка переше гърбом, плещите и се огъваха, кръстът й се виеше красиво, ръцете й пипаха чевръсто. Тя беше се унесла в работата и го усети чак когато той въздъхна и продума.

— Какво? Какво е станало? — извърна се тя, без да извади ръцете си от коритото.