Читать «Татул» онлайн - страница 108

— Мамо, много ли ти е лошо? — попита съчувствено Тошка.

— Лошо ми е — отвърна някак досадно старата. — Хайде иди си гледай работата… Ще ми мине… Много огън имам…

— Ами да кажа на Ваня… да иде за доктор.

— Няма време… Нищо ми не е…

Цял ден и цяла нощ старата стена, охка, моли се. Чак на другия ден сутринта огънят й попремина, очите й се ококориха. „Ох! — въздъхна тя облекчено, и благодарствено. — Сполай ти, божичко, имало още животец!“

В най-силния огън тя се зарече на Архангел Михаила, ако й помогне да оздравее, да му подари големия месал със сините кенари. Този месал тя го тъка, когато беше още млада булка, той беше нейната гордост и оттогава тя го пазеше като очите си, никога и за нищо не беше го употребявала.

При най-високата температура Иван постоянно обикаляше около нея, питаше иска ли нещо, тичаше насам-нататък и не знаеше какво да прави. Тошка я гледаше в очите, мъчеше се да угади, каквото й се ще и все донасяше нещо я за пиене, я за мазане, я за налагане. Старата приемаше всичко, но нито веднъж не й каза една добра дума, не я насърчи с един благ поглед. Тошка виждаше това и люта болка давеше сърцето й. „С какво съм я разсърдила, кога съм отишла насреща й?“ — питаше се тя и ровеше в паметта си. Помнеше всичко, от женитбата досега, нямаше нищо лошо, ама нищичко, нищичко… Защо тогава я гледаше така?

Още щом се посъвзе, старата отказа да й прислужват. И се помъчи да стане, но Иван я уплаши:

— Лежи, защото може да те повтори.

— Може ли?

— Може. И тогава няма да има ставане, да го знаеш.

— Ох, да мога да си легна в черната, та да рахатясам — подхвана тя тъжно и припевно. — Умирачката е лека, когато човек е уреден. Ама кога е на такова положение като нашето…

— Лежи, лежи! — отвърна малко шеговито Иван. — То за умиране и баба знае… Да живееш, там е работата…

Но си легна. И лежа, докато напълно да оздравее.

30

Изминаха се седем месеца от смъртта на Минча. Старата лежеше и ги броеше на пръсти. Останаха още пет. Ще си изминат и те, ще се стопят, без да ги усетят. Ще му направят година, а като мине годината, някой ден снахата ще си намери друг мъж и ще си дигне парцалите. Пък измести ли се веднъж от къщата, иди я гони сетне, иди й направи нещо. Ще се върне тя, ама ще се върне да им вади душите. И като влезе в двора, няма да те гледа като свой, ами ще ти стъпи на врата и ще те натисне: делба!

Старата се мяташе в леглото, пъшкайте, топеше се от мъка и мисли. Дните си вървяха, а тя все чакаше, все се канеше да направи нещо. И все нищо не правеше, стоеше така със скръстени ръце…

„Ами какво да направя, божичко, миличък Господьо! — чупеше ръце тя. — Какво да направя, като всичко е тръгнало срещу нас!… Редя и чакам едно, а става друго. Толкова я чакам да легне, проклетата, да се разболее, а не ще, какво да я правя. Тупнах се аз, та още малко да си ида без дене… И не знам какво вече да правя, обърках се, един ум за зиме ли, за лете ли…“

Старата стана нервна, неспокойна, трескава. Все се сяпаше, все като че беше забравила нещо. Колчем й се мернеше Тошка, очите й се разтваряха, устните й се свиваха в тежки и отровни думи. И колкото и да се въздържаше да не каже някоя остра приказка, пак на два-три пъти я схапа. Понякога тя започваше да приказва за неща, за които нито я питаха, нито пък беше редно да се приказва. И все около нивите, около имота, все за това, как са ги купували, как са се мъчили. И току се нахвърляше върху Тошка, че не прибрала някоя лопатка, че оставила някоя кошница не на онова място, на което трябвало да бъде. На два-три пъти Иван чу тези заядки и сърцето му се сви от мъка.