Читать «Татул» онлайн - страница 111

— Мама не е добре — рече тихо Иван.

— Да не е легнала пак?

— Не е… ама нещо… такова…

Тошка остави прането, изви се назад и го погледна тревожно:

— Какво й е?

— Знам ли? — сви рамене Иван.

— Нали казваш, че се е разболяла пак?

— Не е… ама… не знам… — предъвка Иван. — Отслабнала е много… И все нещо такова… нерви ли е, какво е, не мога да я разбера…

Тошка помълча, дълбоко замислена. „Нерви, рече той — съобрази тя нещо. — Такова трябва е… сега чак разбирам защо тя…“

— Ами заведи я на доктор — отвърна съчувствено Тошка.

— И аз това викам! — оживи се Иван. — Ама не ще… мъчих я… И няма да ще, нали я знаеш каква е…

31

Старата се ослуша. Тошка се закашля веднъж, дваж и тази кашлица не беше от някакво случайно задавяне. „Чакай! Чакай! — слухтеше старата, като че дебнеше плячка. — Ако се закашля още веднъж, тогава тая инфлуенция и нея трябва да я е пипнала!“

Тошка се повъртя в другата стая, поработи нещо и излезе. Точно пред вратата на собата тя се спря и се осекна. „Аха! Аха! — ококори се старата. — Също като мене. Дано само повечко да я подържи!“

Тошка мина в кухнята. Старата се залепи на прозореца, нададе ухо, но нищо не можа да чуе. Искаше да разбере дали няма да се закашля още веднъж. И като недочу нищо, дръпна се настрана и се надигна. „Чакай — рече си тя — да ида да видя. И ако има нещо, още сега ще я наредя… Докато е време, инак може да й мине като оня път…“

— Булка, тури малко фасул да се свари за пладнина — заръча старата още щом влезе в кухнята.

— На чорба ли? — прогъгна Тошка.

И като се обърна, старата видя, че върхът на носа й беше зачервен, очите й овлажнели, дишането й тежко.

Тя цяла изтръпна, изтръпна от радост и от страх. Дойде това, което толкова време чакаше. Сега! Сега ще я научи тя…

„Света Богородичке, помогни ми!“ — пошепна си старата и се подпря на въстребчето до вратата. Една салтамарка, сложена върху наредените черги и козяци, се смъкна и падна в краката й. Но тя не я видя, не я усети. Сърцето й играеше като полудяло, ръцете й трепереха като вейки. От толкова дни очите й за пръв път светнаха радостно и тревожните отблясъци в тях бяха само от страха, че може пак да не успее. Но този път тя няма да сбърка. Този път всичко ще се нареди, както трябва. Само дано татулът не я излъже. „Майко света Богородичке! — прекръсти се старата зад гърба на Тошка. — Помогни ми, научи ме как да го направя! Кое по-напред да сложа: онова, дето е в шишенцето, или смляното с черния пипер? И малко счукан ще поръся! И малко счукан ще поръся! — заклати глава старата. — Едното ако не хване, другото ще я удари. Ама да стане, да се свърши.“

Старата се оживи, някакъв незнаен прилив на сили помете в миг и охкането й, и пъшкането й. „Сега? Сега! — заканваше се тя, цялата изтръпнала от радостна тревога и някакъв смъртен, непознат страх. — Ще ми олекне най-сетне, ще хапна и аз сладък залък, ще легна да си поспя, както Господ дал!…“

По-скоро! По-скоро!… Да й каже ли? Да иде ли да й пусне вино? Ами Иван? Тя беше забравила за него. Друг път той от тъмно се замъкваше по тези пусти кафенета, а днеска се е заврял в обора, чака да дойдат да го калесат… И Петето, и то се върти тук… Но с него е лесно: ще го прибере в стаята, ще го залъже с нещо… Но Иван! Иван!