Читать «Татул» онлайн - страница 106

Друга година на Ивановден старата не жалеше, виното и, току-речи, пазеше го само за този ден. Тази година тя наточи само три-четири паници и толкова. И когато Иван й пошушна да налее още, тя изсъска:

— Който иска да плюска, ей му кръчмите!

— И с тебе човек не може да се разбере! — дусна се той и се върна при другарите си.

29

От виното ли бе, простинала ли беше, или от големия шум, но на утрото старата се събуди с натежала глава. Краката и ръцете й бяха отмалели, коленете я боляха, нещо я дразнеше на гърлото. Тя пошета из къщи, походи из двора, свика кокошките и ги нахрани. Искаше да се поразтъпче на открито, та дано й мине. „От виното е — успокояваше се тя сама.

Пийнах повечко, не трябваше да пия толкова… Пък и тия викове, главата ми щеше да се пръсне…“

Старата се прибра пак в стаята, седна до печката и взе хурката. Но още щом седна, главата й натежа, слепите й очи започнаха да щракат, болките я зацепиха като с клин.

Щом останеше сама в стаята, тя пущаше вретеното, прихлупваше и слагаше лице в дланите си. На два-три пъти Тошка я свари така и помисли, че дреме.

— Мамо ма, ами легни си, ако ти се спи — покани я най-сетне Тошка.

— Няма, няма! — замаха с ръка старата. — Аз само така… Главата нещо…

— Да не те е хванала инфлуенцата?

— Инфлуенция! Мене такива работи не ме хващат…

Старата изтрая до другия ден на обед. Като се нахрани, тя се дръпна от софрата, сви се върху една възглавница и притвори очи.

— Какво? — изгледа я тревожно Иван. — Тебе май не ти е добре?

— Добре ми е — не се даваше още тя, — отмаляла съм, та рекох да си полегна малко.

— Очите ти са зачервени — забележи Иван.

— Нищо ми не е… Моите очи са си такива…

— Слушай, ако не ти е добре, да направим нещо, да сварим я липов цвят, я сърчевина — настояваше Иван.

— Гледайте си вас… за мене не се грижете…

— Е, че ти какво си, та за тебе да не се грижим? — отвърна малко обиден Иван. — Ако си болна, защо да не се грижим?

— Не съм болна, нищо ми не е…

На сутринта старата не можа да се дигне. Иван излезе още в тъмно, отиде в обора, сложи на добитъка, почисти, повъртя се на хармана, дето съседските кучета бяха се сдавили, и се върна чак когато бледото зимно слънце се издигна над Малтрифоновия дъб.

— Мама лежи — посрещна го тревожно Тошка.

— Ама още ли не е станала?

— Не е.

— Инфлуенца — сви устни Иван, като някакъв стар и опитен лекар. — Аз още вчера, като я видях…

— Питах я не иска ли нещо, не, вика, ще полежа малко, вика, и ще стана…

— Ще стане!… — отвърна троснато Иван и влезе при нея.

Старата отметна чергата и го погледна. Треската беше я стопила. Лицето й и без това беше много слабо и набръчкано, но сега то приличаше на мъртвешко. Иван тъй се смути, че на първо време нищо не можа да продума. Мълчеше и тя. Само облизваше често-често побелелите си изсъхнали устни и го гледаше тъжно.