Читать «Татул» онлайн - страница 105

Тошка и сега открехна тихичко вратата и подаде глава:

— С какво да сгрея вода за пране, мамо?

— С каквото има.

— Царевичината се свърши.

— Вземи от лозовите пръчки.

— Тях нали ги изгорихме още миналата неделя?

Старата мигаше под черната шамия и без да дигне очи, каза студено:

— Като сме ги изгорили, изгорили сме ги. Вземи тогава от чоканите…

Тошка знаеше, че чоканите се пазеха строго само за подпалване. И макар че свекървата сама й наръчваше да вземе от тях, Тошка беше уверена, че пак ще я мъмри, но не посмя да пита втори път, затвори тихичко вратата, като че в стаята имаше току-що приспано дете, и се измъкна на пръсти към кухнята. От чоканите тя не посмя да вземе: тръгна из двора и по хармана и започна да събира пръчици, сламки, шумки…

Случваше се така: свекървата поръча да се направи нещо, а на следния ден се развика:

— Мари, булка, мари, снахо, защо си преместила брашното в тази качка мари!? Ама нали ще се умирише на туршия?

— Ти ми каза да го преместя, мамо, оня ден ми каза, като седнах да меся хляб от новото брашно.

— Аз съм ти казала! Все аз казвам, все аз съм кривата, все аз ви уча на лошо… Ох, Боже, мили Господьо, защо не си ме прибереш, та да ги не бъркам тия оправни хора?…

Тошка навеждаше глава. Какво можеше да й отвърне?… Какво да се разправя с неразбран човек? Как да се оправдава? Забравяше ли старата, че сама й беше наръчала да го направи така, или се преструваше? Тошка слушаше като убита, душеше я мъка, сълзите й напираха да бликнат. По-напред тя смяташе, че по-лошо от караниците на свекървата не може да има. А ето че имало и по-лошо: когато млъкнеше, старата беше още по-страшна и по-зловеща. Тогава в цялата къща ставаше тежко и противно, като че чакаха да умре някой. А напоследък тя все по-често и по-често замълчаваше така. Сърдеше ли се, или мислеше нещо, сметки ли си правеше, или планове кроеше?… Не отвръщаше нито на Тошка, нито на Ивана, нито дори на Петето. И току се стряскаше, разглеждаше се плахо и пак се замисляше.

Мина Коледа, мина и Нова година. Заредиха се празници. Хората се попремениха, разтъпкаха се нагоре-надолу. Младите се струпаха под селото, писнаха свирджии, извиха се хора, разтропаха се моми и момци. Тошка слушаше и песните, и смеховете, искаше й се да излезе, да се поразгледа, да види свят, да си спомни миналото, но не можеше: тя беше вдовица, на нея не беше позволено да се покаже дори от вратата навън. И отсега нататък така ли все затворена щеше да слуша как хората се веселят? Ни на хоро, ни на сватба, никъде, никъде не можеше да иде вече…

Дойде Ивановден.

И за пръв път от толкова месеца и в тяхната къща се чуха смехове и весели провиквания. През деня им дохождаха много гости. Старата шеташе, въртеше се около гостите, приказваше с тях и се усмихваше от време на време, но все си беше нещо като занесена. Вечерта дойдоха всички другари на Ивана, запяха, разпалиха се. Никой не искаше да знае, че от тази къща беше умрял човек, никой като че не си спомняше вече за него. Но всички знаеха: и Иван, и Тошка, и старата дори, че тези песни се пееха за него, че това беше помен от неговите живи другари…